Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Веднага след произшествието в палатката, много изплашена, тя стана и тръгна към изхода. Беше благодарна на стария си поклонник за неговата помощ; но все пак съжаляваше, че го няма Габриел, с когото би предпочела да пътува — така щеше да бъде по-приятно и по-благоприлично — нали той беше неин служител и управител? Но какво да се прави! Никак не й се искаше да обижда Болдуд, пред когото се чувстваше виновна. Когато луната се издигна и приготвиха двуколката, Батшеба тръгна. Тя пресече върха на хълма и започна да се спуска по криволичещия надолу път, който сякаш водеше някъде в мрака и небитието: луната беше на една височина с ярко осветения хълм, а отпред долу сякаш бе зейнала черна пропаст, безкрайна като света. Болдуд яхна своя кон и последва Батшеба. Те слязоха в низината; от върха на хълма долитаха звуци като гласове свише, а светлините от панаира приличаха на огньове на някакъв небесен лагер. Скоро в подножието на хълма минаха покрай група пийнали веселяци, пресякоха Кингсбиър и излязоха на главния път.

Безпогрешният инстинкт отдавна подсказваше на Батшеба, че фермерът продължава да я боготвори и тя чувстваше към него искрено благоразположение. Тази вечер унилият му вид я потискаше. Тя си припомни своите безразсъдства, прииска й се — както беше пожелала преди една година — да изкупи вината си. Батшеба съжаляваше този непоносимо мрачен човек, претърпял заради нея толкова мъки, и въпреки всичко тъй постоянен в чувствата си. Тя му засвидетелстваше внимание, което би могло да бъде прието почти за нежност, и бедният Болдуд, подобно на Яков, отново започна да се отдава на сладостни мечти за седемгодишно аргатуване.

Скоро яздещият отзад Болдуд намери някакъв предлог да догони Батшеба и да продължи редом с нея. Така те изминаха две-три мили на лунна светлина — разменяха си банални фрази за панаира, стопанствата, незаменимостта на Оук и други незначителни неща, — когато изведнъж Болдуд попита направо:

— Госпожо Трой, смятате ли някога да се омъжите отново?

Неочакваният прям въпрос явно я смути и тя не отговори веднага.

— Не съм се замисляла сериозно за това.

— Разбирам ви. Но вече мина почти цяла година от смъртта на мъжа ви…

— Не забравяйте, че неговата смърт не беше окончателно установена и той може би е жив. Тъй че едва ли някой може да ме нарече вдовица — възрази тя, хващайки се като удавник за сламка за първия хрумнал й предлог.

— Не е доказано окончателно, но все пак достатъчно убедително. Един човек е видял как той се е удавил. Никой здравомислещ човек не се съмнява в смъртта му, а, предполагам, и вие също, госпожо.

— Съмнявам се, защото в противен случай щях да постъпя по съвсем друг начин — меко отвърна тя. — Отначало изпитвах някаква странна, необяснима увереност, че той не е мъртъв. А после ми хрумваха най-различни обяснения и тълкувания. Но дори и да бях убедена, че повече няма да го видя, аз изобщо не смятам да се омъжвам втори път. Ако допусках такава мисъл, щях да бъда достойна за презрение.

Известно време те продължиха мълчаливо. Сега вървяха по черния път, който пресичаше главния; чуваше се само скърцането на седлото на Болдуд и на пружините на кабриолета. Болдуд прекъсна паузата.

— Помните ли, когато припаднахте и аз ви пренесох в странноприемницата „Кралски щит“? На всяко нещо му идва времето; това беше моят час.

— Зная, всичко зная — бързо отвърна тя.

— Цял живот ще съжалявам, че така се стекоха обстоятелствата и ви загубих.

— И аз също много съжалявам — продума тя и веднага се поправи. — Искам да кажа, съжалявам, защото вие сигурно сте си помислили, че…

— Аз винаги си спомням за миналото с някаква печална радост… Тогава аз означавах нещо за вас — преди той да стане за вас всичко — и вие бяхте почти моя. Но това, разбира се, вече няма значение. Вие никога не сте ме харесвали.

— Напротив. Дори ви уважавах.

— А сега?

— И сега.

— Какво?

— Не ви разбирам.

— Дали ме харесвате или ме уважавате.

— Не знам… Не мога да кажа… Трудно е на една жена да говори за чувствата си с езика, който мъжете са създали главно за да изразяват своите чувства. Аз постъпих с вас лекомислено, непростително, много лошо! Винаги ще съжалявам за това. Ако можех по някакъв начин да изкупя вината си, щях да го направя с удоволствие. Но това бе невъзможно.

— Не обвинявайте себе си. Вие не сте чак толкова виновна, колкото смятате. Батшеба, да предположим, че получите реално доказателство и се убедите, че сте това, което действително сте — вдовица. Ще пожелаете ли да изкупите вината си, като станете моя жена?