Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Настъпи Бъдни вечер и в Уедърбъри всички говореха само за празненството, което тази вечер устройваше Болдуд. Удивлението на цялата енория предизвикваше не вечерята, която беше нещо обичайно за Коледа, а фактът, че я устройваше Болдуд. Тази новина се струваше на всички толкова странна и невероятна, както ако бяха чули, че в олтара на църквата някой играе крокет или че високоуважаваният съдия излиза на театралната сцена. Празненството обещаваше да бъде наистина весело, в това нямаше съмнение. Този ден от гората донесоха голям клон имел, който закачиха в хола на къщата на стария ерген. После се появиха наръчи бодлива зеленика и бръшлян. От шест часа сутринта до късно следобед в кухнята огънят съскаше, пращеше и хвърляше искри на всички страни. Котелът, тенджерата и трикракото гърне се мяркаха сред дима и пламъците на огнището като Седрах, Мисах и Авденаго 68 68 Седрах, Мисах и Авденаго — юношите Анания, Мисаил и Азария, приятели на Данаил, с когото били във вавилонски плен. Там, в съответствие с обичая, те получили нови имена — Седрах, Мисах и Авденаго. Когато по заповед на Навуходоносор били хвърлени в пламъците на „горяща огнена пещ“ — защото отказали да се поклонят на неговата златна статуя, — те останали живи. Книга на пророк Данаил, III. във вавилонската пещ. Без почивка печаха меса, приготвяха всевъзможни сосове.

Когато наближи привечер, от просторния дълъг хол със стълба, която водеше нагоре, изнесоха всички излишни мебели, за да остане място за танци. Цялата вечер в камината трябваше тържествено да гори един неразрязан пън, толкова голям и тежък, че беше почти невъзможно да бъде внесен или изтъркалян в хола. Преди началото на празненството няколко мъже го дотътриха и закрепиха в камината с помощта на вериги и лостове.

Въпреки всичко това в къщата не се чувстваше атмосферата на безгрижно веселие. Никога по-рано стопанинът не бе устройвал такова празненство и сега всичко ставаше някак си насила. Замисляха се грандиозни развлечения, но всичко се правеше от равнодушни наемници, из стаите сякаш витаеше някаква зловеща сянка и нашепваше, че всичко, което става тук, е чуждо, неестествено за този дом и неговия самотен обитател и че то няма да доведе до нищо хубаво.

В същото време Батшеба беше в своята стая и се обличаше за тържеството. Тя поиска свещи. Лиди ги донесе и сложи от двете страни на огледалото.

— Не си отивай, Лиди — почти плахо прошепна Батшеба. — И аз не знам защо съм тъй глупаво развълнувана. Никак не ми се ще да ходя на това празненство, но сега вече няма как да откажа. Не съм виждала мистър Болдуд още от есента. Тогава му обещах да се срещнем на Коледа и да поговорим по един важен въпрос, но дори и не съм помисляла, че всичко ще се обърне така.

— Аз обаче ще отида — заяви Лиди, която също се приготвяше за празника, защото Болдуд канеше всички наред.

— Да, разбира се, трябва да се покажа там — съгласи се Батшеба. — Аз съм поводът за този празник и това ми е ужасно неприятно. Но не казвай на никого, Лиди.

— Няма, мем. Значи всичко това е заради вас?

— Да, аз съм виновницата за тържеството. Ако не бях аз, никакъв празник нямаше да има. Повече няма да ти обяснявам, пък и какво да обяснявам? По-добре изобщо да не бях идвала в Уедърбъри.

— Грехота е да говорите тъй. Как може да си пожелавате нещо лошо?

— Не, Лиди. Откакто съм тук, какво ли не се струпа на главата ми. А тази вечер сигурно ще се случи още нещо лошо. Донеси черната копринена рокля и виж дали ми стои добре.

— Няма ли да свалите черното, мем? Вие вдовствате вече четиринайсет месеца, а в такава вечер все пак можете да облечете нещо по-светло.

— Защо? Ще отида в черно, както винаги, защото ако сложа светла рокля, хората ще започнат да говорят, че съм много радостна, а в същност никак не ми е до смях. Не искам да ходя там, но както и да е, помогни ми да се облека.

В този час Болдуд също беше пред огледалото. При него бе един шивач от Кастърбридж, който му помагаше да облече новото, току-що донесено сако.

Никога досега Болдуд не се бе показвал толкова взискателен към кройката и въобще тъй придирчив. Шивачът се суетеше около него, оправяше гънките на талията, подръпваше ръкавите, приглаждаше реверите и за първи път в живота си Болдуд търпеливо понасяше това. Преди фермерът се възмущаваше от подобни дреболии, наричаше ги детинщини, но сега той не произнесе никаква философска тирада, не подхвърли никаква хаплива забележка по адрес на човека, който придаваше такова значение на гънките на сакото, като че ли ставаше дума за земетресение в Южна Америка. Най-после Болдуд заяви, че е общо взето доволен, плати и шивачът си тръгна точно когато влизаше Оук с ежедневния доклад.