Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Не съм уверен в това… Тя е красавица, нали, Пениуейс? Признай, че никога не си виждал толкова прелестна, великолепна жена! Честна дума, когато я видях такава, хвана ме яд на самия мен: що за глупак съм, как можах да я оставя за толкова дълго! Но тогава ме спираше проклетото представление в цирка, а сега, слава богу, се отървах от него. — Той всмукна още два-три пъти от лулата, а после добави: — Как изглеждаше тя вчера, когато я видя?

— Ами тя много не ми обърна внимание, но изглеждаше добре. Само така пътьом погледна жалката ми фигура и веднага извърна очи, като че ли видя някое изсъхнало дърво. Тя току-що беше слязла от кобилката си, идеше да погледа как за последен път тази година изстискват ябълки за сайдер. Цялата се беше зачервила, а гърдите й се дигат — спадат, дигат — спадат — много ясно се забелязваше. Момчетата работят с пресата, суетят се около нея и казват: „Пазете се, мем, да не си изцапате роклята.“ А тя: „Работете, не ми обръщайте внимание.“ После Гейб донесе млад сайдер и тя го опита, но не както пият всички хора, а през сламка. „Лиди — казва, — закарай в къщи няколко галона да направим ябълково вино.“ Само че, сержанте, тя ме няма за нищо.

— Трябва да ида и да разбера всичко за нея. Непременно трябва да ида. А Оук, той ръководи всичко, както преди, нали?

— Нещо такова. А също и Долната Уедърбърска ферма. Той управлява всичко.

— За всичко го бива, само дето с нея не му върви.

— Това вече не знам. Знам само, че тя без него не може една крачка да направи. А той го усеща и се държи много независимо. Сигурно и тя си има някои слабости, но аз не забелязах нито една, дявол да го вземе!

— Ех, управителю, та тя стои много над теб и ти трябва да признаеш това. Тя е породиста кобилка… нещо фино. Обаче ако се държиш за мен, тази горда богиня, този великолепен образец на женски пол, тази моя Юнона (някога е имало такава богиня) — пък и никой друг, няма да ти стори зло. Но тази история трябва да се проучи. Както виждам, точно работа за мен.

— Как изглеждам, Лиди? — попита Батшеба, приглаждайки за последен път роклята си пред огледалото.

— Отдавна не сте били толкова хубава. Да, сега ще ви кажа кога изглеждахте така — това беше преди година и половина, когато се нахвърлихте върху нас и ни се скарахте, че одумваме вас и мистър Трой.

— Сигурно всички ще си помислят, че съм решила да очаровам мистър Болдуд — прошепна Батшеба. — Поне така ще кажат. Ще можеш ли да ми пооправиш още малко косата? Никак не ми се ходи… но той ще изпадне в отчаяние, ако не отида.

— Каквото и да говорите, мем, но по-скромно от тази рокля ще бъде единствено ако си навлечете някой чувал. Сигурно защото много се вълнувате, изглеждате така красива тази вечер.

— Не мога да разбера какво става с мен: ту съм тъжна, ту съм много весела. Бих искала цял живот да живея сама, както през последната година и половина, на нищо да не се надявам, от нищо да не се боя, на нищо да не се радвам и да не тъжа.

— Ами ако мистър Болдуд ви предложи — представете си! — ако изведнъж ви предложи да избягате с него? Какво ще направите, мем?

— Лиди, престани! — прекъсна я Батшеба. — Не мога да търпя такива шеги! Чуваш ли?

— Извинявам се, мем! Глупав народ сме ние, жените… просто се изпуснах… Но повече няма.

— И дума не може да става да се омъжа още много години. Ако го направя някога, за това ще си има причини, но съвсем не такива, каквито очаквате ти и всички останали. А сега ми подай наметката. Време е да тръгваме.

— Оук — каза Болдуд, — преди да си тръгнете, искам да ви кажа какво мислех в последно време: за споразумението ни за вашето участие в доходите на фермата. Вашият дял от печалбата не е голям, дори е съвсем незначителен, като се вземе пред вид колко малко се занимавам със стопанството и колко много време и внимание отделяте вие. И така, сега, когато животът като че ли ми се усмихва, аз искам да отбележа това и да увелича вашия дял. Ще съставя нов договор, който, смятам, ще бъде по-справедлив. Но сега нямаме време да говорим. Ще го обсъдим по-късно, на спокойствие. Аз реших напълно да се оттегля от управлението на фермата и само да се водя ваш съдружник, а всичко да поемете вие. После, когато се оженя за нея… а аз се надявам… чувствувам… и тогава…

— Не говорете за това, сър — бързо го прекъсна Оук. — Ние не знаем какво ни очаква. Всичко се случва. Както казват хората, човек може да се подхлъзне на всяка крачка… И аз ви съветвам… смятам, че ще ме извините… да не разчитате много на това.