Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Болдуд укроти вълнението си и сдържано я поздрави; работниците чуха нейния лек смях и извинението, че е закъсняла. Той я въведе вътре и вратата се затвори.

— Боже милостиви, не знаех, че е стигнал чак дотам! — въздъхна един от работниците. — Мислех, че отдавна е зарязал тия мераци.

— Значи не познаваш стопанина — отбеляза Самуей.

— Трябваше веднага да му кажем за тези слухове — явно разтревожен продължи първият. — Щото може да стане още по-лошо. Бедният мистър Болдуд, ще му дойде нанагорно. Да го вземат мътните тоя Трой!… Прости ми, господи, за тая клетва! Негодник! Какви номера прави на нещастната си жена! Откакто той дойде в Уедърбъри, всичко се обърка. А сега дори не ми се влиза в тая къща. Хайде да наминем за малко към Уорън, а, съседи?

Самуей, Тол и Смолбъри се съгласиха и тръгнаха натам, а останалите влязоха на празненството. Скоро тримата приближиха пивоварната, свиха от пътя и минаха през градината. Прозорчето, както винаги, светеше. Смолбъри малко беше изпреварил другите. Внезапно той спря, обърна се и прошепна на спътниците си:

— Ш-шт! Я вижте там!

Светлината от прозорчето не осветяваше обвитата с бръшлян стена, а някакъв предмет съвсем близо до стъклото. Това бе глава на човек.

— Я да се приближим — прошепна Самуей и те продължиха на пръсти. Вече нямаше никакво съмнение, това беше Трой. Притиснал лице в стъклото, той гледаше вътре и внимателно подслушваше. Те познаха гласовете на Оук и пивоваря.

— Значи пирът е в нейна чест? — профъфли старецът. — Макар той да казва, че празнува Коледа?

— Не знам — отвърна Оук.

— Така е. Аз пък не мога да разбера що за глупак е тоя Болдуд. На неговите години съвсем да си загуби ума по жена! А тя дори не ще да го погледне.

Когато познаха Трой, тримата безшумно се върнаха назад. Тази вечер щеше да се реши съдбата на Батшеба: всички наоколо говореха само за това. Когато се поотдалечиха, те спряха.

— Като го видях в лице, нещо ме прободе — задъхан прошепна Тол.

— И мене също — призна си Самуей. — Какво да правим сега?

— Работа ли ни е това? — колебливо промърмори Смолбъри.

— Как да не е! Това засяга всички! — заяви Самуей. — Ясно е, че стопанинът се е побъркал, а тя пък въобще не се сеща за Трой, и трябва веднага да им кажем. Лейбан, ти се знаеш най-добре с нея, я иди и поговори.

— Не съм аз за тая работа — тревожно се отдръпна Лейбан. — Мисля, че ако трябва да иде някой, това е Уилям. Той е най-старият.

— Не ща да се забърквам в тия работи — отсече Смолбъри. — Много е заплетено. Ще видите, че той сам ще си иде при нея.

— Не се знае. Хайде, Лейбан, тръгвай.

— Щом трябва, да ида пък — неохотно прошепна Лейбан. — Какво да кажа?

— Ти само извикай стопанина.

— Не. Няма да говоря с мистър Болдуд. Мога да кажа на господарката.

— Добре — съгласи се Самуей.

Лейбан се приближи до вратата. Когато я отвори, шумът от гласовете плисна навън като вълна — всички се бяха събрали в хола — и отново стихна, когато вратата се затвори. Приятелите чакаха напрегнато и поглеждаха към тъмните върхари на дърветата, които се поклащаха в небето и от време на време потрепваха от лекия вятър, като че ли тази картина много ги интересуваше, а в същност съвсем не им беше до нея. Един от тях започна да крачи напред-назад, но скоро спря, защото почувства, че съвсем не е време за разходки.

— Лейбан отдавна вече трябваше да се е видял с господарката — прекъсна мълчанието Смолбъри. — Изглежда, тя не е поискала да говори с него.

Вратата се отвори. Излезе Тол и се приближи към тях.

— Е, какво? — едновременно попитаха и двамата.

— Тъй и не я извиках — запъвайки се, промърмори Лейбан. — Всички се опитват да се веселят, но нещо не се получава, макар че за ядене и пиене има каквото ти душа иска. Ей богу, сърце не ми даде да разтревожа всички. Правете с мен каквото щете, не посмях.

— Най-добре е да влезем всички заедно — мрачно заяви Самуей. — Може би ще излезе случай да кажа на господаря.

Тримата влязоха в просторния хол, където беше подредено за гостите. Най-после младите започнаха да танцуват. Батшеба се колебаеше — да остане или да си тръгне; съвсем доскоро тя беше млада девойка, а сега трябваше да си придава важност и това й тежеше. Ту си казваше, че изобщо не е трябвало да идва, ту пък — че би било жестоко от нейна страна да постъпи така. Накрая избра нещо средно — реши да остане около един час и после незабелязано да се измъкне. От самото начало се беше зарекла да не танцува, да не пее и изобщо да не взема никакво участие във веселбата.