Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Това е само един обикновен залог… — никакви чувства… печат към деловия договор — каза той, вече по-спокойно, но без да пуска ръката й. — Позволете ми! — И сложи пръстена на пръста й.

— Не мога да го нося — продума тя, задъхана от ридания. — Вие наистина ме плашите. Що за безумна идея! Ако обичате, пуснете ме да си отида!

— Само за тази вечер… Носете го само тази вечер… Направете ми това удоволствие!

Батшеба се отпусна на стола и закри очи с кърпичката си, но Болдуд все още не освобождаваше ръката й. Най-после тя прошепна отчаяно:

— Добре. Щом толкова искате, ще го нося тази вечер. А сега пуснете ръката ми. Наистина ще го нося тази вечер.

— И от днес нататък шест години ще бъда ваш годеник, а след това — сватба?

— Тъй да бъде, щом толкова много искате — отвърна тя, защото чувстваше, че повече няма сили да се съпротивлява.

Болдуд стисна силно нейната ръка, после я пусна и тя немощно падна в скута й.

— Сега съм щастлив! — заяви той. — Бог да ви благослови!

Той излезе от стаята и след известно време, когато според него тя вече трябваше да се е успокоила, изпрати една прислужница при нея. Батшеба, съвзела се донякъде след преживяната бурна сцена, се спусна по стълбата с момичето, вече облечена и с шапка. За да стигне до вратата, трябваше да пресече целия хол. Тя спря за малко на най-долното стъпало и за последен път огледа всички.

Музиката замлъкна, танците спряха. В далечния край на хола, определен за работниците, няколко мъже си шепнеха нещо, доста разтревожени. Изправеният до камината Болдуд беше тъй погълнат от мечтите си за бъдещето, възкресени от полученото обещание, че не виждаше почти нищо, но все пак почувства особеното им държане и тревожните им погледи.

— Какво ви безпокои, приятели? — попита той.

Един от тях се обърна и отговори неуверено:

— Лейбан е чул нещо, сър. Това е всичко.

— Новини? Някой се е сгодил или оженил, родил или умрял? — шеговито попита фермерът. — Кажи ни, Тол. Всички се споглеждат тайнствено и шепнат, като че ли се е случило нещо страшно.

— О, не, сър, никой не е умрял — отвърна Тол.

— Жалко, че не е умрял… — прошепна Самуей.

— За кого говориш, Самуей? — остро попита Болдуд. — Ако имаш да съобщиш нещо, кажи го. Ако не, започвайте следващия танц.

— Госпожа Трой слезе в хола — обърна се Самуей към Тол. — Ако искаш да й известиш, говори по-бързо.

— Вие знаете ли за какво става дума? — попита фермерът Батшеба от другия край на хола.

— Нямам представа — отвърна Батшеба.

На вратата се почука рязко. Един от работниците веднага я отвори и излезе навън.

— Търсят госпожа Трой — съобщи той, когато се върна.

— Вече съм готова — каза Батшеба. — Макар че не съм поръчвала да изпращат кола за мен.

— Това е някакъв непознат, мем — поясни застаналият до вратата работник.

— Непознат? — удиви се тя.

— Кажи му да влезе — заповяда Болдуд.

Поканата беше предадена и на вратата се появи Трой с почти изцяло закрито лице.

Настъпи гробна тишина. Всички впериха погледи във влезлия. Хората, които бяха чули, че Трой обикаля наоколо, веднага го познаха, а останалите недоумяваха. Никой не обръщаше внимание на Батшеба, която се бе опряла на перилата. Мъртво бледа, със смръщени вежди и полуотворени устни, тя впи непреклонен поглед в посетителя. Обаче Болдуд не позна Трой.

— Влезте, влезте, пътнико — сърдечно повтаряше той. — Изпийте с нас коледната чаша вино.

Трой пристъпи в средата на хола, махна шапката си, свали яката на палтото и погледна Болдуд право в очите. Но Болдуд пак не позна този, който бе олицетворение на жестоката ирония на съдбата. Човекът, веднъж разбил щастието му, подиграл се с него и ограбил радостта му, сега отново бе дошъл да го измъчва. Трой се разсмя с металически смях — и чак тогава Болдуд го позна.

Възкръсналият се обърна към Батшеба. Невъзможно е да опишем състоянието, в което изпадна нещастната жена. Тя се отпусна на долното стъпало, устните й посиняха и пресъхнаха, широко отворените й невярващи очи гледаха към него с ням ужас.

Трой заговори:

— Батшеба, аз дойдох за теб!

Тя не отвърна нищо.

— Да си отиваме в къщи! Хайде!

Краката на Батшеба потрепнаха, но тя не стана. Трой се приближи до нея.

— Тръгвайте, мадам! Чувате ли какво ви казвам! — повелително подхвърли той.

Откъм камината, като от дълбоко подземие, долетя някакъв странен, глух звук. Никой не би познал гласа на Болдуд, толкова се бе изменил той от отчаяние.