Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Отнесоха я в съседната стая и вече безполезната за Трой медицинска помощ се оказа много навременна и необходима за Батшеба, която няколко пъти губи съзнание. Известно време състоянието й внушаваше сериозни опасения. Сложиха я в леглото. След като разбра от доктора, че няма вече опасност за здравето й, Оук си тръгна. Лиди дежуреше в стаята на Батшеба и в безкрайните мъчителни часове на тази злополучна нощ тя слушаше как господарката й стене и шепне глухо:

— О, аз съм виновна за всичко!… Как ще живея сега!… О, боже, заслужавам ли да живея!

Нека се пренесем с няколко месеца напред в един ветровит мартенски ден — без слънце, студ или сняг. На около половината разстояние между Уедърбъри и Кастърбридж, на Ялбърския хълм, където главният път минава по самия хребет, се бяха събрали много хора и почти всички гледаха на север. Там имаше и зяпачи, и група копиеносци 73 73 През XIX век в Англия процесиите за съдебните заседания все още били придружавани от копиеносци, както през средновековието. , и двама тръбачи. Няколко карети чакаха на пътя и в една от тях седеше главният шериф. Сред зяпачите, които се бяха покатерили по насипа, имаше неколцина мъже и деца от Уедърбъри, в това число Пуъграс, Коган и Каин Бол.

След половин час от север, накъдето бяха устремени погледите на всички, се показа малко облаче прах и скоро пътническата карета, която возеше единия от двамата съдии на Западния окръг, се изкачи по хълма и спря на върха. Съдията се премести в друга карета. Тръбачите изсвириха туш с издути бузи, после каретите, копиеносците и зяпачите потеглиха в тържествена процесия към града. Само уедърбърци, щом видяха, че съдията тръгва, се отправиха към селото, да си продължат работата.

— Джоузеф, видях те как се промъкна до самата карета — отбеляза Коган. — Сигурно си се изхитрил да видиш лицето на негова светлост съдията, а?

— Ами да — отвърна Пуъграс. — Тъй се вторачих в него, сякаш исках да надникна в душата му. В очите му — по-точно в окото, дето беше от моята страна — видях милосърдие. Бог ми е свидетел, в такава тържествена минута не мога да лъжа!

— Е, какво пък, да се надяваме на най-доброто — заяви Коган. — Макар че работите съвсем не вървят на добро. Обаче аз няма да отида на процеса, пък и ще посъветвам тия, дето не ги викат, да не ходят. Сигурно на съдията никак няма да му е приятно всички да го зяпат като някакво чудо.

— Точно това рекох и аз тая сутрин — потвърди Джоузеф. — Викам си, „правосъдието идва да го претегли на везните“ — нали съм си по дълбоките мисли. „И ако го намерят твърде лек, нека му се въздаде!“ А наблизо стоеше един човек, който рече: „Право казва! Струва си да чуем, той говори така умно.“ Но няма що да приказваме за това. Какво толкова съм казал? Две-три думи само. А например за някои хора говорят, че имат особен дар слово.

— Вярно, Джоузеф. Та хайде, съседи, да си останем по домовете.

Всички се съгласиха с това решение и на другия ден нетърпеливо очакваха новините. Обаче следобед беше направено откритие, което разсея подозренията и хвърли нова светлина върху поведението и душевното състояние на Болдуд.

Тези, които го познаваха отблизо, бяха забелязали, че от Грийнхилския панаир до фаталната Бъдни вечер той се бе намирал в крайно възбудено и напрегнато състояние, но никой не подозираше, че у фермера са се проявявали симптоми на душевно заболяване. Само Батшеба и Оук в някои моменти допускаха, че може да има нещо подобно. Но ето че сега в един заключен шкаф откриха необичайна колекция от вещи. Имаше няколко парчета плат за дамски рокли — скъпи коприни, атлази, поплини и кадифета. Те, ако се съдеше от начина, по който се обличаше Батшеба, сигурно щяха да й се харесат. Два маншона — от самур и от хермелин. И главното — ковчеже със скъпоценности, в което имаше четири масивни златни гривни, няколко медальона и пръстени, отлично изработени от злато с висок карат. Тези неща, купувани от време на време в Бат и други градове, са били донасяни тайно в къщата. Всички те бяха грижливо опаковани и на всяко пакетче пишеше „Батшеба Болдуд“, а също и датата — шест години напред.

За тези трогателни прояви на чувство от страна на побъркалия се от любов и тежки преживявания човек ставаше дума, когато Оук се върна от Кастърбридж с вестта за присъдата. Беше привечер и когато върху лицето на Оук паднаха отблясъци от пламъците в пещта на Уорън, то красноречиво говореше за всичко. Както се и очакваше, Болдуд признал вината си и бил осъден на смърт.