Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Междувременно все по-широко се разпространяваше убеждението, че Болдуд не трябва да се смята за отговорен за своите постъпки в последните месеци. Установените още преди процеса факти доказваха неоспоримо това, обаче не бяха признати за достатъчно убедителни и в съда дори не счетоха за нужно да изследват душевното му състояние. Но сега, когато възникнаха предположения, че той страда от психично разстройство и всички започнаха да си припомнят множество случаи, тези факти можеха да бъдат обяснени само с неговата лудост. Като най-ярък пример даваха проявената през миналото лято нечувана небрежност към зърното.

До министъра на вътрешните работи бе изпратена петиция, в която се изброяваха фактите, въз основа на които можеха да се правят опити за преразглеждане на присъдата. Петицията не завършваше с „многочислени подписи“ на жителите на Кастърбридж, защото Болдуд почти нямаше приятели сред градските търговци. Те смятаха, че човек, който получава или купува всичко от село, подкопава благосъстоянието на целия окръг, защото господ е създал селата, за да дават клиентела на градовете. Такъв човек според тях много погрешно разбира десетте божи заповеди. Като ходатаи се явиха няколко състрадателни мъже, които може би бяха приели твърде съчувствено скорошните разкрития. След това застъпничество започнаха да събират свидетелски показания, с надеждата, че от гледна точка на моралната отговорност престъплението ще се разглежда не като преднамерено убийство, а като постъпка, извършена в умопомрачено състояние.

В Уедърбъри напрегнато и тревожно очакваха резултатите от петицията. Присъдата трябваше да бъде изпълнена в осем часа събота сутринта — две седмици след процеса; а в петък вечерта още не беше получен отговор. Същата тази вечер Габриел излезе от Кастърбриджския затвор и за да избегне центъра, зави в една малка уличка. Когато отмина последната къща, той чу удари от чук, вдигна глава и погледна назад. Над комините на къщите, ярко осветено от залязващото слънце, се издигаше зданието на затвора, а пред входната арка се движеха някакви фигури. Това бяха дърводелците, които изправяха един стълб на оградената с парапет площадка. Оук бързо извърна очи и ускори крачките си.

Когато стигна в Уедърбъри, вече бе тъмно. Почти цялото село беше излязло да го посрещне.

— Нищо ново — уморено рече Габриел. — Струва ми се, вече почти няма надежда. Бях с него повече от два часа.

— Ти как мислиш, той наистина ли беше луд, когато стреля? — попита Смолбъри.

— Право да си кажа, не съм сигурен — отвърна Оук. — Но после ще говорим за това. Как се чувстваше господарката следобед? Някаква промяна?

— Никаква.

— Тя долу ли е?

— Не. А беше започнала да се оправя. Сега е съвсем малко по-добре от тогава, на Бъдни вечер. Все пита дали не си се върнал, има ли новини… Омръзна ни да й отговаряме. Да ида и да й кажа, че си дошъл?

— Не. Все още има слаба надежда, но не можех повече да оставам в града, след като говорих с него. А, ето го Лейбан.

— Да, тук съм — каза Тол.

— Уговорих се, че късно вечерта ти ще идеш в града. Тръгни в девет часа и чакай там известия. Ще се върнеш към дванайсет. Казват, че ако до единайсет часа не се получи нищо, значи няма надежда.

— Аз все пак се надявам да го помилват — намеси се Лиди. — Ако не го помилват, тя също ще полудее. Бедната! Колко много изстрада! Как да не я пожали човек!

— Много ли се е променила? — попита Коган.

— Ако не си виждал господарката от Коледа, няма да я познаеш — отвърна Лиди. — Очите й са толкова тъжни! Съвсем друга жена е станала. Само преди две години тя беше толкова буйна и весела, а сега да видиш само на какво е заприличала!

Лейбан тръгна за града, а в единадесет часа няколко селяни излязоха на кастърбриджския път да го чакат. Сред тях беше Оук и почти всички работници на Батшеба. Габриел, който високо ценеше достойнствата на фермера, от цялата си душа желаеше да го помилват, макар някъде дълбоко в съзнанието му да се бе загнездила мисълта, че Болдуд трябва да умре. Най-после, когато вече всички се бяха уморили, в далечината се зачу тропот.

— Сега ще разберем какво е станало — каза Коган.

Всички наскачаха от насипа на пътя и конникът просто се вряза сред тях.

— Ти ли си, Лейбан? — попита Габриел.