Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Батшеба дълго и горчиво плака над това писмо. Тя се чувстваше много обидена и обезсърчена, силна болка й причиняваше мисълта, че неочаквано Габриел се е излекувал от безнадеждната си любов и рязко е показал това. Нали тя все пак смяташе, че има неотменни права над неговата привързаност. Нещо друго — страшно й бе да си помисли, че сега отново ще трябва да разчита само на себе си; струваше й се, че ще бъде непосилно за нея да ходи на борсата, да се пазари и да продава. След смъртта на Трой вместо нея Оук ходеше на всички пазари и панаири и се занимаваше с нейните дела, както и със своите. Какво да прави сега? Колко тъжен живот я очаква!

Тази вечер Батшеба бе страшно отчаяна — изпитваше силна нужда от състрадание и дружеско съчувствие при мисълта за загубата на единствения свой верен приятел. Тя се загърна с наметката, сложи си шапката и тръгна към къщата на Оук. Слънцето току-що беше залязло и бледожълтият като иглика месец, появил се само преди няколко дни, осветяваше пътя.

Прозорецът на Оук светеше ярко, но в стаята не се виждаше никой. Батшеба почука плахо и веднага си помисли, че като самотна жена не й подобава да посещава ерген, който живее сам. Но все пак той е неин управител и тя може винаги да се отбива при него по работа — в това няма нищо осъдително. Габриел отвори вратата и челото му заблестя на лунната светлина.

— Мистър Оук… — глухо проговори Батшеба.

— Да, аз съм Оук — отвърна Габриел. — С кого имам честта?… О, колко съм глупав! Не ви познах, господарке!

— Скоро вече няма да бъда ваша господарка, нали, Габриел? — прочувствено каза тя.

— Да, няма… Тъй мисля… Но влезте, мем. Ето сега ще запаля лампата — смутено мънкаше той.

— Не е нужно. Не се безпокойте за мен.

— Много рядко ми гостуват жени и се боя, че тук няма никакви удобства. Няма ли да седнете? Ето стол, а ето още един. За съжаление всичките ми столове са с твърди дървени седалки. Но аз… смятам да купя нови. — Оук придърпа два-три стола към нея.

— Достатъчно удобни са за мен.

И ето, тя седна, седна и той, а отблясъците от огъня се плъзнаха по лицата им и по старите мебели, които

съставляваха домашната уредба на Оук, сякаш хвърляха в отговор танцуващи светли отражения. Много особено, странно им се струваше на тези двама, които се познаваха достатъчно добре, че срещайки се на ново място, при необичайни обстоятелства, те изпитват такава неловкост и скованост. Когато се срещаха на полето или в нейната къща, не чувстваха никакво смущение. Но сега, откакто Оук беше станал самостоятелен стопанин, като че и техният живот се върна в миналото, към дните, когато едва се познаваха.

— Сигурно се учудвате, че дойдох тук при вас… но…

— О, не. Никак.

— Но на мен ми се стори, Габриел, че може би съм ви обидила и затова си отивате. Чувствах се много огорчена и затова дойдох.

— Да сте ме обидили? Нима вие можете да ме обидите, Батшеба?

— Значи не съм ви обидила? — радостно възкликна тя. — Тогава защо си отивате?

— Аз реших да не емигрирам. Изобщо ако знаех, че тази моя идея няма да ви се хареса, веднага щях да се откажа от нея — искрено отвърна той. — Вече се договорих за арендата на фермата в Долно Уедърбъри и от Благовещение тя ще премине в мои ръце. Нали знаете, че някога получавах част от дохода на тази ферма. Това не би ми попречило да управлявам и вашата ферма, ако не бяха някои приказки за нас двамата.

— Какво говорите? — изненадано попита Батшеба. — Какви приказки за нас двамата? Какви?

— Не мога да ги изрека.

— Мисля, че ще бъде по-добре да ме осведомите. Вие толкова пъти вече сте били нещо като мой наставник. Защо да не направите това още веднъж?

— Този път вие не сте сгрешили в нищо. В същност хората говорят, че аз се ослушвам и дебна наоколо, като разчитам да се сдобия с фермата на бедния Болдуд и смятам някой хубав ден да получа и вас.

— Да получите и мен?! Какво означава това?

— По-просто казано, да се оженя за вас. Вие пожелахте да го чуете, сега не трябва да ми се сърдите.

Оук очакваше, че при тези негови думи Батшеба ще изпадне в ужас, като че ли над главата й е гръмнало оръдие, обаче тя съвсем не изглеждаше уплашена.

— Да се ожените за мен? Аз дори не предполагах, че така говорят — спокойно рече тя. — Много нелепо… твърде рано е… да се мисли за подобно нещо!

— Естествено, че е нелепо. Аз изобщо не съм имал подобни намерения, вие отлично знаете. Разбира се, вие сте последната жена на света, за която бих помислил да се оженя. Както се изразихте, прекалено нелепо е…