Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Не — отвърна тя. — Дойдох тук сама, да видя дали са издълбали надписа на паметника тъй, както пожелах. Мистър Оук, хайде да не говорим за това, което мислим в момента, съгласен ли сте?

— Добре ли са направили надписа? — попита Оук.

— Да. Елате да го разгледате, ако още не сте го видели.

Те се приближиха заедно до паметника и прочетоха надписа.

— Вече осем месеца! — прошепна Габриел, когато видя датата. — На мен ми се струва, като че беше вчера.

— А на мен, сякаш се е случило много, много отдавна и през тези години съм била мъртва. Трябва да се връщам, Оук.

Габриел я последва.

— Аз все се канех да поговоря с вас по един въпрос — неуверено започна той. — Ако позволите, сега ще ви кажа.

— Да, разбира се.

— Работата е там, че скоро може би ще трябва да се откажа от управлението на вашата ферма, госпожо Трой. Възнамерявам да напусна Англия. Разбира се, не сега, а следващата пролет.

— Да напуснете Англия? — възкликна тя силно огорчена. — Защо, Габриел? Защо сте решили така?

— Смятам, че тъй ще бъде по-добре — запъвайки се, отвърна Оук. — Искам да си опитам късмета в Калифорния.

— Но нали всички говорят, че ще наемете фермата на бедния Болдуд?

— Да, дадоха ми тази възможност, но за сега още нищо не е решено и може би ще се откажа. Ще поработя там тази година като управител, а после ще предам фермата на попечителите и това е всичко.

— А какво ще правя аз без вас? О, Габриел, мисля, че не трябва да заминавате. Вие сте толкова дълго при мен… и в радостни, и в тежки времена… Ние с вас сме стари приятели и това никак не е хубаво от ваша страна. Аз пък се надявах, че дори да наемете другата ферма, все пак ще понаглеждате и моята. И изведнъж вие заминавате!

— Да, с удоволствие бих наглеждал вашата ферма.

— И заминавате точно сега, когато съм тъй безпомощна!

— Ето това е неприятното — унило проговори Оук. — Смятам, че трябва да си отида именно заради тази ваша безпомощност. Довиждане, мем — добави той с явното желание да приключи разговора. И веднага излезе от църковния двор.

Тя не го последва.

Батшеба си тръгна към къщи, обмисляйки неприятното известие. Това съобщение я огорчи, но не беше смъртен удар за нея. По-скоро бе полезно, защото я отвличаше от непрестанно вълнуващите я мрачни размишления. И тя започна често да мисли за Оук, който вече я избягваше; припомни си няколко случая в последно време — най-безобидни поотделно, но взети заедно, те доказваха явното му нежелание да общува с нея. Накрая, много натъжена, тя осъзна, че старият й привърженик я изоставя и се кани да бяга. Човекът, който винаги бе вярвал в Батшеба и я бе защищавал, когато всички бяха против нея, в края на краищата се бе уморил; и на него, както на всички останали, му бе омръзнало да се занимава с нея и той я оставяше да се бори сама с живота.

Минаха три седмици; Батшеба все повече се убеждаваше, че Оук не проявява интерес към нея. Тя забеляза, че когато Оук влизаше в малката гостна, която използваха като канцелария за счетоводството на фермата, той не я изчакваше, не й оставяше бележки, както правеше по време на доброволното й отшелничество. Габриел не идваше, когато можеше да я завари, а се появяваше в най-странните часове, когато предполагаше, че тя изобщо не е в тази част на къщата. Ако трябваше да получи нареждания, той изпращаше някой друг или оставяше кратка бележка без обръщение и без подпис и на Батшеба се налагаше да отговаря със същия официален тон. Бедната! Тя започна да изпитва остро, мъчително чувство на обида, като виждаше, че я презират.

В такива тъжни размисли премина есента и настъпи Коледа — завърши годината на законното вдовство на Батшеба. Две години и три месеца тя живееше в самота. Поглеждайки в сърцето си, тя крайно изненадана откри, че вече не я вълнуват мислите за произшествието, което би трябвало особено често да припомня в тези дни — катастрофата в хола на Болдуд. Напротив, терзаеше я чувството, че неизвестно защо всички са се отрекли от нея и Оук е предводителят на тази враждебна клика. Същия ден на излизане от църквата тя се озърна с надеждата, че навън, както преди, ще я чака този, чийто бас спокойно се носеше из цялата църква. Както обикновено, той вървеше по пътечката след нея. Но когато видя, че Батшеба се оглежда, той се извърна. Веднага щом излезе извън църковния двор Оук се отклони от срещата с нея, тръгна в противоположна посока и скоро се скри от погледа й.

На другата сутрин тя получи съкрушителния удар, който отдавна очакваше. В най-официално писмо той я уведомяваше, че на Благовещение няма да поднови договора си с нея.