Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Да… Получи се… Няма да го обесят. Присъдата е заменена със затвор. Срок — колкото благоволи да реши Нейно Величество.

— Ура! — извика разчувстван Коган. — Все пак бог е по-силен от дявола!

С настъпването на пролетта Батшеба започна да се съвзема. Когато неизвестността и съмненията се разсеяха, премина и апатията, последвала изтощителната треска.

Все пак тя избягваше всякаква компания, седеше си в къщи и само в краен случай излизаше в градината. Странеше от всички, дори и от Лиди, не се впускаше в откровения и не търсеше съчувствие.

Но лятото настъпи, тя започна да прекарва повече време на открито и по необходимост да се занимава със стопанството, макар че никога не ходеше както преди на полето и не даваше нареждания. Веднъж, през август, една петъчна вечер, тя реши да се поразходи по пътя и влезе в селото — за първи път след мрачното събитие, което се случи на Бъдни вечер. По лицето й не бе останала нито капчица кръв. Дълбокият траур подчертаваше почти смъртната й бледност, която изглеждаше просто свръхестествена. Когато стигна до магазинчето в края на селото, срещу гробището, Батшеба чу гласове от църквата и се досети, че сега там има спявка на църковния хор. Тя прекоси пътя, отвори вратичката и влезе в гробището. Прозорците на църквата бяха разположени толкова високо, че никой отвътре не можеше да я види. Тихичко тя отиде в ъгъла, където някога Трой бе посадил цветя на гроба на Фани Робин, и спря пред мраморния паметник.

Когато прочете надписа докрай, нейният поглед се оживи и по лицето й се изписа безмълвно удовлетворение. Първо беше посвещението от Трой:

Издигнат от Френсис Трой

В памет на скъпата му Фани Робин,

Починала на 9 октомври 18…

На 20 години.

Под него бяха скоро издълбаните думи:

В същия гроб лежат

тленните останки на Френсис Трой,

Починал на 24 декември 18…

На 26 години.

Докато стоеше и размишляваше, от църквата долетяха звуците на орган. Тя се приближи с леки стъпки до портала и се заслуша. Вратата бе затворена. Хорът разучаваше нов химн. Неочаквано в душата на Батшеба се пробудиха чувства, които тя отдавна смяташе за мъртви. Високите, приглушени гласове на децата ясно произнасяха неразбираемите за тях думи, които не достигаха до съзнанието им.

Както всяка жена, Батшеба винаги до известна степен се поддаваше на чувствата си. Нещо заседна на гърлото й, очите й се просълзиха — тя почувства, че ще се разплаче. И ето, сълзите закапаха неудържимо, една от тях падна на каменната пейка до нея. Тя бе заплакала, без да знае защо, но вече не можеше да спре, познатите мисли не я оставяха на мира. Би дала всичко на света, само за да бъде едно от тези деца. Невинните същества, които никога не бяха изпитвали подобни чувства, не вникваха в смисъла на химна. Всичките пламенни сцени от недалечното минало оживяха пред очите й. Сега я вълнуваха даже тези от тях, в които някога сърцето й не бе участвало. Но все пак тъгата бе за нея по-скоро щедър дар, а не бич — наказание за миналото.

Закрила с ръце лицето си, Батшеба не забеляза човека, който бързо влезе в галерията. Когато я видя, той направи движение, сякаш поиска да се отдалечи, но спря и се загледа в нея. Известно време тя стоя със сведена глава, а когато я вдигна, лицето й бе мокро, очите — замъглени от сълзи.

— Мистър Оук — възкликна смутено тя, — отдавна ли сте тук?

— От няколко минути, мем — почтително каза Оук.

— В църквата ли отивате? — попита Батшеба и в същия миг от храма долетя като от суфльорска кабинка:

— Да — отвърна Оук. — Пея басовата партия в хора. Вече от няколко месеца.

— Така ли? Не знаех. В такъв случай ви оставям.

— пееха децата.

— Не, моля ви, не искам да ви прогонвам, господарке. Мисля, че тази вечер мога да пропусна спявката.

— Но вие не ме гоните.

Те стояха смутени един срещу друг. Батшеба се опита незабелязано да изтрие сълзите от пламналото си лице. Накрая Оук каза:

— Не съм ви виждал… тоест не съм говорил с вас много отдавна… — И опасявайки се да не пробуди тъжни спомени у нея, той промени темата: — И вие ли искахте да влезете в църквата?