Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Когато определеният от нея час измина в разговори и оглеждане на другите гости, Батшеба пошушна на Лиди да остане и се качи да се облече в малката, ярко осветена гостна, украсена, както и холът, със зеленика и бръшлян.

В стаята нямаше никой, но не мина минута и се появи стопанинът на къщата.

— Да не би да си тръгвате, госпожо Трой? — попита той. — Празникът едва сега започва.

— Извинете ме, но бих желала да си отида. — Гласът й беше разтревожен, тя помнеше за своето обещание и знаеше за какво ще заговори той. — Още не е късно — добави тя. — Аз ще се върна пеша, а Лиди и моят работник могат да останат докогато поискат.

Аз отдавна търся случай да поговоря с вас — рече Болдуд. — Сигурно се досещате за какво.

Батшеба безмълвно сведе очи в пода.

— Давате ли ми го? — пламенно попита той.

— Какво? — прошепна тя.

— Ах, вие просто извъртате! Имам пред вид обещанието. Аз не искам да ви го изтръгвам със сила и ще запазя в тайна споразумението ни. Само ми дайте дума! Вие знаете, че това е чисто делово споразумение между двама души и тук съвсем не става дума за любов и страст. — Болдуд съзнаваше, че лъже, като говори така за себе си, но той вече беше убеден, че това е единственият начин да се приближи до нея. — Обещание да се омъжите за мен след пет години и осем месеца. Вие трябва да ми го дадете!

— Чувствам, че трябва — прошепна Батшеба. — Вие сте толкова настойчив. Но през това време аз много съм се променила… аз съм една нещастна жена… и вече не съм тази… не съм тази…

— Вие сте прекрасна, както и преди! — рече Болдуд. Той го каза чистосърдечно и напълно убедено, без да допуска, че тя може да приеме това за груб комплимент и желание да й се угоди.

Думите му обаче не й направиха особено впечатление и тя отвърна шепнешком, с равнодушен тон, който доказваше, че говори истината:

— Аз не изпитвам никакво чувство. Попаднах в трудно положение и право да си кажа, не зная как да постъпя, а няма с кого да се посъветвам. Но щом трябва, давам ви дума. За мен това е изплащане на дълг, разбира се, при условие че съм вдовица.

— И ще се омъжите за мен след пет или шест години?

— Не бъдете тъй настоятелен. Аз няма да се омъжа за никой друг освен вас.

— Но вие трябва да определите времето, иначе това не е никакво обещание!

— О, не зная. Моля ви, пуснете ме — задъхано прошепна тя. — Страхувам се да не направя грешка! Аз искам да бъда справедлива с вас, а по този начин ще причиня зло на себе си и може би ще наруша божията заповед. Имам основания да се съмнявам в смъртта му. Ако той е жив, това ще бъде ужасно престъпление. Позволете ми да се посъветвам с адвокат, мистър Болдуд.

— Скъпа моя, кажете желаните думи и повече няма да говорим по този въпрос. Шест години блажено годеничество и после сватба… О, Батшеба, кажете тези думи! — умоляваше я той с дрезгав глас. Болдуд не можеше повече да се преструва на неин приятел. — Обещайте, че ще бъдете моя! Аз заслужавам това, наистина заслужавам го, защото никой друг на света не ви обича тъй силно! И ако тогава, на Ялбърския път, съм изпуснал някоя необмислена дума, ако ненужно съм се разгорещил, повярвайте ми, скъпа, аз съвсем не исках да ви разстройвам, но бях отчаян до смърт, Батшеба, и не знаех какво говоря. Вие бихте се съжалили дори над едно куче, ако то бе страдало колкото мен! О, ако знаехте само колко се измъчвам! Понякога ми се иска да скрия всичко, което съм преживял заради вас, а друг път се ужасявам при мисълта, че никога няма да го узнаете. Съжалете се над мен, подарете ми тези трошици щастие. Защото аз съм готов да умра за вас!

Дантелите на роклята й, потрепващи на светлината на свещите, издаваха нейното вълнение; внезапно тя се разплака.

— Нали няма… повече нищо… да искате от мен, ако обещая… след пет или шест години? — прошепна тя през сълзи, когато най-после успя да намери сили да проговори.

— Да. Ще предоставим всичко на времето.

— Добре. Ще се омъжа за вас след шест години… ако той не се върне и ако сме живи — тържествено обеща тя.

— А сега приемете това в залог от мен!

Болдуд се приближи до нея, хвана ръката й с две ръце и я вдигна към гърдите си.

— Какво е това? О, аз не мога да нося пръстен! — възкликна тя, когато видя какво държи той в ръка. — Освен това не искам никой да знае за нашия годеж! Може би не постъпваме добре? Така ли се прави годеж? Не настоявайте, мистър Болдуд, не настоявайте! — Тъй като не можеше да измъкне ръката си от неговите, от яд тя тропна с крак по пода и очите й отново се напълниха със сълзи.