— Знам, знам. Но аз пожелах да увелича вашия дял, защото ви познавам добре. Оук, аз като че ли разгадах вашата тайна: вие питаете към нея по-сериозни чувства, отколкото уважението на управител към господарка. Но вие се държахте като истински мъж, а аз като щастлив съперник — отчасти поради вашето добро сърце. И сега искам да ви покажа, че високо ценя вашата преданост и знам какво ви е струвало да се откажете от нея.
— Благодаря ви, но не е нужно — бързо отвърна Оук. — Както и да е, не съм първият, няма да бъда и последният.
С тези думи Оук излезе. Болдуд му внушаваше безпокойство, защото той отново се убеди, че страстта съвсем не е променила фермера.
Известно време Болдуд остана в стаята сам, облечен и готов да приеме гостите. Суетнята около приготовленията стихна и отстъпи място на тържественото настроение. Той погледна през прозореца. Тъмните силуети на дърветата се очертаваха в небето, преди да ги погълне нощният мрак.
После се приближи до стенния шкаф, отключи го и извади от едно малко чекмедженце кръгъл калъф, колкото кутийка за хапчета. Той смяташе да я пъхне в джоба си, но не можа да се въздържи и я отвори. Там имаше женски пръстен с брилянти, очевидно купен наскоро. Болдуд дълго не сваляше очи от искрящите камъни, но по изражението му се забелязваше, че той съвсем не се любува на пръстена, а само си представя бъдещето на това украшение.
Чу се шум от колела; някой се приближи до парадния вход. Болдуд затвори кутийката, внимателно я пъхна в джоба си и излезе на площадката на стълбището. В този момент старецът, неговият доверен прислужник, се появи долу.
— Гостите пристигнаха, сър. Много народ! И пешком, и на коне.
— Сега ще сляза. Дойде някаква кола. Това госпожа Трой ли е?
— Не, сър. Тя още не е дошла.
Едва Болдуд произнесе името на Батшеба и лицето му се помрачи, но това беше само един жалък опит да прикрие вълнуващите го чувства. Когато се спускаше по стълбите, той барабанеше с пръсти по джоба си, издавайки по този начин своята възбуда.
VII
— Е, добре ли се маскирах? — обърна се Трой към Пениуейс. — Сега съм сигурен, че никой няма да ме познае.
Той закопчаваше тежко, дебело, много старо сиво палто с качулка. Твърдата яка бе вдигната, скриваше врата му и стигаше почти до нахлупената над ушите му пътна шапка.
Пениуейс махна нагара от свещта и започна да оглежда Трой.
— Значи решихте да отидете? — попита той.
— Да отида? Разбира се.
— Защо не й напишете писмо? Вие съвсем се объркахте, сержанте. Когато се върнете, бъдете сигурен, че всичките ви дела ще излязат наяве, а те не са много за пред хората. Ей богу, на ваше място щях да си остана самотника Френсис. Хубавата жена е дар божи, но по-добре да нямате изобщо жена, отколкото да имате най-красивата. Тъй смятам и трябва да знаете, за мен хората ненапразно казват, че съм умна глава.
— Глупости! — изръмжа Трой. — Тя е червива с пари, има къща, ферма, коне и всички удобства, а аз тука карам на сух хлебец — мизерстващ авантюрист! Няма какво да говорим, вече е много късно и това ме радва. Днес ме видяха и ме познаха. Аз щях да се върна при нея още на другия ден след панаира, но ти ме обърка и подплаши с тези приказки за закона и с глупавите си съвети за развод. Но повече няма да отлагам. Какъв беше този дявол, дето ме накара да избягам от нея? Идиотска сантименталност — това беше. Но кой би могъл да помисли, че тя ще поиска да смени името си толкова скоро!
— На ваше място веднага бих се досетил. Такава леконравна жена на всичко е способна.
— Кой си ти, Пениуейс, та си позволяваш да говориш такива неща, а?
— Добре. Но ето какво ще ви кажа: по-добре е да изчезнете пак в чужбина, откъдето дойдохте. Заминавайте, докато не е късно. Няма смисъл да се пъхате между шамарите и да се оставяте да ви оскърбяват само заради удоволствието да живеете с нея. Защото рано или късно всички ще узнаят, че сте играли в цирк, колкото и да се надявате да го запазите в тайна. Бас държа, че ще се вдигне голяма патърдия, ако се появите там — в самия разгар на празника на Болдуд.
— Хм-м. Да. Ако тя е с него, той няма много да ми се зарадва — с мрачна усмивка отбеляза сержантът. — Ще се окажа в ролята на Смелия Алонзо 69 69 Смелият Алонзо — герой от баладата „Смелият Алонзо и прекрасната Имогена“ от Метю Грегъри („Монахът“). Луис, един от представителите на готическия роман, автор на нашумелия на времето си роман „Монахът“ (1775–1818).
. Когато вляза, гостите ще се вцепенят, смехът ще замлъкне, веселието ще спре, стаята ще се освети от зловещ син пламък, а червеите — б-р-р-р! Ужасно! Пениуейс, позвъни да ми донесат бренди, нещо много силно ме тресе! Да, какво още? Бастун! Трябва ми бастун!
Читать дальше