Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Пениуейс се оказа в затруднено положение — Батшеба и Трой можеха да се помирят и нямаше да е зле да си осигури подкрепата на мъжа, за да се издигне в очите на жената.

— Понякога ми се струва, че тя продължава да ви обича и все пак е добра по душа — отбеляза той в желанието си да се измъкне от неудобното положение, в което попадна. — Трудно е да се прецени отстрани. Вие, сержанте, разбира се, ще постъпите както решите, а аз съм готов да направя каквото кажете.

— Я да видим колко е часът — каза Трой, след като пресуши чашата. — Шест и половина. Ще вървя спокойно и ще стигна там към девет.

Няколко души стояха навън в тъмнината пред дома на Болдуд. Те гледаха към вратата, която отвреме-на-време се отваряше и пропускаше вътре гост или прислужник; по земята пробягваше златна ивица светлина и изчезваше; наоколо всичко потъваше отново в мрак. Само фенерът, провиснал над вратата, сред зелените иглолистни клони, светеше слабо като светулка.

— Едно момче каза, че днес следобед го видели в Кастърбридж — прошепна един от мъжете. — Аз му вярвам. Нали знаете, че не намериха тялото му?

— Чудна работа! — въздъхна друг. — А тя нищо не знае.

— Нищо.

— Той сигурно не иска тя да научи.

— Ако е жив и е някъде наоколо, значи е замислил нещо лошо — продължи първият. — Бедната, тя е толкова млада! Ако е вярно, жал ми е за нея. Той съвсем ще я разори.

— А, не. Трябва вече да е поумнял — намеси се един от по-оптимистично настроените.

— Как е могла тъй глупаво да се излъже с този развейпрах! Толкова е своенравна и никого не слуша, ама най-после си намери майстора. Така й се пада.

— Не, не! Много строго я съдиш. Тогава тя беше още момиче, откъде можеше да знае що за човек е той? Ако всичко, което говорят хората, излезе истина, това за нея ще е тежко и незаслужено наказание… Хей, кой е там?

Чуха се стъпки.

— Уилям Смолбъри — долетя от тъмнината, откъдето изникна една неясна фигура и се присъедини към тях. — Каква тъмница, а? Замалко да падна от дъската над реката. Щях да бухна на дъното! Такова нещо никога не ми се е случвало. А вие кои сте? Работници на Болдуд? — Той се взря в лицата им.

— Да, току-що се събрахме тук.

— Аха, сега те познах, Сами Самуей. Така си и помислих. Гласът ми се стори познат. Е, ще влезем ли?

— Сега ще влезем. Уилям — прошепна Самуей, — да си чувал нещо интересно напоследък?

— Какво? Че са видели сержант Трой? За това ли питате, приятели? — също понижи глас Смолбъри.

— Аха, в Кастърбридж.

— Да, чух. Преди малко ми каза Лейбан Тол… А, ето го и самия Лейбан.

Наблизо отново прозвучаха стъпки.

— Лейбан?

— Да, аз съм — отзова се Тол.

— Да си чул нещо ново?

— Не — отвърна Тол, приближавайки се към групата. — И смятам, че е по-добре да си мълчим. Ако не е вярно, само ще я разтревожим нахалост, а ако е истина, то няма защо предварително да й объркваме главата. Дано да е само слух. Макар че понякога Хенери Фрей и другите мърморят против господарката, аз от нея само добро съм видял. Тя е буйна и малко опърничава, но все пак е прекрасна жена и никога няма да те излъже, дори и истината да не й отърва. Да, няма защо да й желая злото.

— Вярно е, тя никога не говори празни приказки, както другите жени. Ако има нещо против теб, казва ти го в очите. При нея няма скрито-покрито.

— Известно време те помълчаха, всеки зает с мислите си. От къщата долитаха весели гласове. Но ето, вратата се отвори и в светлия правоъгълник се очерта познатата фигура на Болдуд. Той излезе и бавно тръгна по пътечката.

— Стопанинът… — прошепна един от работниците, когато Болдуд се приближи до тях. — По-добре е да помълчим. Той скоро ще се прибере. Сигурно няма да му стане приятно, ако разбере, че се мотаем тук.

Болдуд мина покрай работниците, без да ги забележи, защото те стояха в сянката на храстите. Той спря, опря се на портичката на оградата и дълбоко въздъхна. Чуха го да казва тихо:

— Моля се на бога тя да дойде — иначе този празник ще е истинско мъчение за мен. О, скъпа моя, колко е мъчително това очакване!

Той говореше на себе си, но работниците чуха всичко. Болдуд млъкна и от къщата отново долетя шум. След няколко минути се чу потракване на колела — по хълма се спускаше кола. Скоро тя спря до къщата. Болдуд се втурна към вратата, отвори я и светлината освети Батшеба, която се приближаваше по пътечката.