Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Трой спеше в галерията, а навън дъждът се усилваше. Изведнъж водоливникът започна да плюе. После от пастта на химерата, издигната на седемдесет фута височина, потече тънка струйка. Капките забарабаниха все по-бързо по земята. Постепенно струята се удебели и набра сили, водата летеше все по-далеч и по-далеч от камбанарията. Когато дъждът се усили, от водоливника рукнаха цели потоци вода.

Нека проследим техния път в този отрязък от време. Течната парабола все повече се отдалечаваше от стената, прескочи покрития със скулптирани релефи цокъл, купчината камъни, изправената мраморна плоча на паметника и попадна точно в средата на гроба на Фани Робин.

До неотдавна стичащата се от водоливника вода падаше върху разхвърляните наоколо камъни, които поемаха нейния натиск и прикриваха като щит земята. Но през лятото мястото беше изчистено от камъните и сега потокът свободно биеше в голата земя. Подобна опасност не беше предвидена, защото много отдавна водата не бе падала толкова далеч от камбанарията. А този затънтен ъгъл на гробищата приемаше нови обитатели рядко, през две-три години, и ако погребваха някого там, това обикновено биваше някой бедняк, бракониер или друг грешник с презрени грехове.

Нестихващата струя, която пастта на химерата бълваше, стовари цялата си отмъстителна ярост върху гроба. Тлъстата светлокафява почва във вдлъбнатината на надгробната плоча се размекна, раздвижи и закипя като шоколад. Водата прииждаше все по-силно и размиваше земята, а ревът на образувалия се водовъртеж се разнасяше надалеч в нощния мрак и заглушаваше неспирния шум от проливния дъжд. Луковиците, тъй грижливо посадени от разкаялия се възлюблен на Фани, се размърдаха и завъртяха в своето ложе. Есенните теменужки се преобърнаха надолу и се превърнаха в топчета кал. Скоро луковиците на кокичетата и другите цветя затанцуваха в бурната вода като зеленчуци в тенджера с вряща супа. Храстовидните цветя бяха изровени и отнесени от водата.

Макар че пейката беше неудобна за спане, Трой се пробуди чак когато беше съвсем светло. Две нощи поред не беше спал в легло; раменете му бяха схванати, стъпалата му — отекли, главата — натежала. Той си спомни къде е, стана, потрепервайки от утринния хлад, взе лопатата и напусна подслона си.

Дъждът бе вече спрял, слънчевите лъчи пробиваха през листата — зелени, кафяви и жълти, блестящи и окичени с дъждовни капки. Всичко наоколо грееше ослепително и напомняше светлинните ефекти от пейзажите на Рюйсдал и Хобема 60 60 Якоб ван Рюйсдал (1628–1682) — холандски пейзажист; Майдерт Хобема (1638–1709) — холандски пейзажист. , всичко излъчваше неописуема красота, родена от съюза на водата, ярката светлина и пъстротата на багрите. Измитият от продължителния дъжд въздух бе станал необикновено прозрачен, есенните цветове отблизо и далеч изглеждаха еднакво ярки, а полята, на фона на които се очертаваше камбанарията, изплуваха от своята далечина.

Той стъпи на посипаната с дребни камъчета пътечка, която заобикаляше камбанарията. Камъчетата не бяха чисти, както снощи, а покрити с тънък слой кал. На едно място забеляза кичурче влакнести коренчета, чисти, измити и бели като сноп сухожилия. Вдигна го — нима това са посадените от него иглики? По-нататък видя една луковица, втора, трета… Несъмнено това са неговите минзухари. С изкривено от недоумение и ужас лице Трой последва завоя на пътечката и видя опустошения от водата гроб.

Земята в ограденото от плочата място беше попила водата и сега там зееше дупка. Разровената пръст бе отмита, пътечката и тревата наоколо бяха залети от кафявата кал, която бе забелязал по-рано, а мраморната надгробна плоча бе покрита със същите кафяви кални петна. Почти всички цветя бяха изтръгнати от земята и се търкаляха навсякъде с корените нагоре.

Веждите на Трой се навъсиха мрачно, той скръцна със зъби, плътно стиснатите му устни потрепериха като на потресен от силна мъка човек. Това странно произшествие развълнува в него най-разнообразни чувства и му причини остра болка. Трой имаше много изразително лице и ако някой го наблюдаваше сега, едва ли би познал в него предишния весел войник, който се смееше, пееше и нашепваше комплименти на жените. В първия миг той бе готов да прокълне съдбата си. Но дори за такъв първичен бунт се изисква известна енергия, а овладялата го болезнена тъга парализираше силите му. Гледката, която видя, бе обединяващото звено на множеството мрачни сцени от предишните дни и сякаш завършваше цялата панорама, а това той не можеше да понесе. Сангвиник по природа, Трой отбягваше неприятните преживявания, като просто ги отстраняваше от себе си. Той упорито прогонваше мрачните призраци, докато събитието не отстъпеше в миналото и не загубеше остротата си. Може би, посаждайки цветята на гроба, той се бе опитал някак си да се освободи от мъката, а сега някой като че ли беше разгадал намеренията му и го бе надхитрил.