Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— О, мем, толкова се радвам, че ви открих — извика девойката веднага щом видя господарката си.

— Няма да можеш да прекосиш — прошепна Батшеба. Тя напразно се опитваше да повиши глас, за да я чуе прислужницата й. Лиди, която не се досещаше за това, пристъпи в тресавището с думите:

— Мисля, че ще ме издържи.

Батшеба запомни задълго мимолетната картина — Лиди прекосява тресавището, озарена от утринната светлина. От мокрите чимове зад стъпките на девойката се надигаха пъстроцветни мехури от зловонен подземен дъх. Те се пукаха със съсък, разпръскваха се настрани и струйки пара отлитаха нагоре, към мъгливото небе. Въпреки опасенията на Батшеба Лиди не потъна.

Тя благополучно се добра до другия бряг на блатото и погледна лицето на младата господарка — бледо, измъчено, но незагубило красотата си.

— Бедната! — възкликна просълзена Лиди. — Успокойте се, мем. Каквото и да…

— Аз мога само да шепна. Съвсем съм пресипнала — прекъсна я Батшеба. — Това сигурно е от влагата тук, около блатото. Лиди, нали няма нищо да ме питаш? Кой те изпрати?

— Никой. Когато не ви намерих в къщи, помислих, че нещо лошо се е случило. Снощи ми се стори, че чух гласа му. И аз реших: тук нещо не е в ред.

— Той в къщи ли е?

— Не. Излезе малко преди мен.

— Откараха ли Фани?

— Още не. Но скоро ще я вземат, в девет часа.

— За сега няма да се връщаме в къщи. Имаш ли нещо против да се поразходим из гората?

Без да разбира нищо, Лиди се съгласи и те тръгнаха заедно сред дърветата.

— Но, мем, по-добре ще е да се върнете и да хапнете нещо. Ще умрете от студ.

— Няма да се прибера. Сигурно никога вече няма да вляза в тази къща.

— Да ви донеса ли нещо да хапнете и да се облечете?

— Да, ако обичаш.

Лиди изчезна и след двадесет минути се върна с наметка, шапка, няколко филии, намазани с масло, чаша и малък порцеланов чайник, пълен с горещ чай.

— Отнесоха ли Фани? — попита Батшеба.

— Не — отвърна прислужницата, докато сипваше чай в чашата.

Батшеба се загърна, после хапна малко и пи чай. Гласът й се проясни, руменината се върна на бузите й.

— Хайде пак да се поразходим — предложи тя.

— Близо два часа те обикаляха из гората. Батшеба отговаряше едносрично на въпросите на Лиди, защото мислеше само за едно. Накрая я прекъсна.

— Дали са откарали вече Фани?

— Ще ида да видя.

Когато се върна, прислужницата съобщи, че мъжете са взели тялото; питали за Батшеба; Лиди им казала, че господарката не се чувства добре и не може да излезе.

— Значи те мислят, че съм в спалнята си?

— Да. — После Лиди се осмели да добави: — Мем, когато ви намерих, вие казахте, че никога вече няма да се върнете в къщи. Нали не говорехте сериозно?

— Не. Промених решението си. Само жени без всякаква гордост бягат от мъжете си. По-добре е да те намерят умряла от тормоз в дома на мъжа ти, отколкото жива, но избягала в нечий чужд дом. Цяла сутрин мислих за това и реших как да действам. Една избягала жена е бреме за всекиго, бреме за себе си и ще служи за назидание. Всичко това би ми причинило много повече мъки, отколкото ако си остана у дома, макар че там мога да бъда обиждана, бита и да гладувам. Лиди, ако някога, не дай боже, се омъжиш, сигурно ще попадаш в много неприятни положения; но запомни — не се предавай. Не отстъпвай, дори на парчета да те режат. Тъй ще направя и аз.

— О, господарке, не говорете така! — Лиди хвана ръката й. — Знаех си аз, че няма да си отидете. Мога ли да попитам какво толкова страшно се е случило между вас двамата?

— Можеш, но няма да ти отговоря.

След десетина минути те се върнаха по обиколен път в къщата и влязоха през задния вход. Батшеба се изкачи по задната стълба в една празна таванска стая, а прислужницата я последва.

— Лиди — заговори тя малко по-весело, защото отново бяха започнали да се проявяват младостта и надеждата, — за сега ти ще ми бъдеш довереничка. Нали трябва да разкривам душата си на някого и аз избирам теб. Временно ще живея тук. Ще напалиш камината и ще ми помогнеш да подредя всичко тук. После искам с Мериан да донесете легло, дюшек, маса и още някои неща… Какво да правя, за да минава по-бързо времето?

— Поръбвайте носни кърпички. Това е много приятно занимание — предложи Лиди.

— О, не, мразя да шия. Пък и никога не съм обичала.

— А плетенето?

— Също.

— Тогава можете да довършите бродерията. Остава да направите само карамфилите и пауните. После ще я сложим в рамка със стъкло и ще я окачим до бродериите на леля ви, мем.