Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Това Пуъграс с тялото ли е?

Габриел позна гласа на пастора.

— Тялото е тук, сър — каза Оук.

— Дойдох да питам госпожа Трой за причините за закъснението. Опасявам се, че вече е късно и погребението няма да може да бъде извършено с подобаващото достолепие. Носиш ли смъртния акт?

— Не — отвърна Габриел. — Документът сигурно е у Джоузеф Пуъграс, но той остана в „Еленова глава“. Забравих да го питам.

— Значи това решава въпроса. Ще отложим погребението за утре сутринта. Сега тялото може да се закара в църквата или да остане тука. Утре сутринта ще го вземат носачите. Те чакаха повече от час и си отидоха.

Габриел имаше основания да смята предложението за крайно нежелателно, макар Фани, още при чичото на Батшеба, да беше работила няколко години във фермата. Колко ли неприятности щяха да последват от това закъснение. Но той не можеше да налага желанията си и влезе да попита господарката си какви са нарежданията й. Свари я в необичайно състояние: когато тя вдигна очи към него, погледът й беше изпълнен с подозрение и смут, сякаш съвсем скоро беше мислила за нещо неприятно. Трой още не беше се върнал.

Отначало Батшеба с привидно безразличие прие идеята на Оук да откарат тялото веднага в църквата; но после, докато го следваше към вратата, тя промени решението си и пожела покойницата да бъде внесена в къщата. Габриел предложи да я оставят, тъй както си лежи, покрита с цветя и зелени клонки, а само да откарат до сутринта каруцата под навеса. Но напразно.

— Много е жестоко и съвсем не е по християнски — каза тя — да оставим бедната Фани цяла нощ в каруцата.

— Добре — рече пасторът. — Аз ще се погрижа да я погребем утре сутринта. Изглежда, госпожа Трой е права, че трябва да засвидетелстваме уважението си към покойната. Макар че е направила една много прискърбна грешка, като е избягала, тя все пак си остава наша сестра и ближна. Нека не забравяме това. Да се надяваме, че безграничното божие милосърдие ще се простре над нея и ще я приобщи към паството Христово.

Думите на пастора прозвучаха спокойно и тъжно в мрачната вечер. От очите на Габриел капнаха няколко искрени сълзи. Батшеба изглеждаше равнодушна. Мистър Търдли си тръгна, а Габриел запали фенера. Той извика на помощ още трима мъже и както им нареди Батшеба, всички заедно внесоха безчувственото тяло на бегълката. Поставиха ковчега на две пейки в средата на малката всекидневна до преддверието.

Излязоха всички, освен Габриел, който все още обикаляше нерешително около ковчега. Той бе дълбоко потресен от ужасната ирония на съдбата спрямо съпругата на Трой и чувстваше, че е безсилен да й се противопостави. Въпреки всичките му усилия, случи се най-лошото. Оук си представи какви страшни последствия щеше да има върху живота на Батшеба изясняването на следобедните събития. Кошмарното откритие ще хвърли сянка, която времето може би ще разсее, но никога няма да заличи.

Сякаш опитвайки се за последен път да спести на Батшеба поне първите страдания, Оук погледна отново към надписа с тебешир върху капака на ковчега. Той гласеше: „Фани Робин и детето й“. Габриел извади кърпичката си и внимателно изтри последните думи, като остави само „Фани Робин“. После излезе от стаята и незабелязано напусна къщата.

Трябвам ли ви още, мем? — попита Лиди по-късно, същата вечер, застанала до вратата със свещник в ръка.

Батшеба седеше печална и самотна в голямата гостна пред камината, напалена за първи път тази есен.

— Достатъчно за тази вечер, Лиди.

— Ако искате, аз мога да почакам господаря. Ако съм си в моята стая, със свещ в ръка, никак няма да ме е страх от Фани. Тя беше съвсем като дете, такава една миличка! Нейният дух сигурно не може никого да уплаши.

— О, не, не! Легни си. Аз ще го чакам до дванайсет и ако не се върне дотогава, ще си легна.

— Сега е десет и половина.

— О, така ли?

— Защо не почакате горе, мем?

— Защо ли? — разсеяно отвърна Батшеба. — Няма смисъл. Тук е топло, огънят гори. — И най-неочаквано за себе си прошепна импулсивно и развълнувано: — Лиди, чувала ли си да говорят някои странни работи за Фани? — Още преди да довърши въпроса, лицето й се изкриви от неизразима болка и тя се разплака.

— Не, нито дума! — отвърна Лиди и учудено се загледа в разплаканата жена. — Защо плачете, мем? Да не би някой да ви е обидил? — когато се приближи до господарката си, лицето й изразяваше искрено съчувствие.

— Не, Лиди, вече не ми трябваш. Не мога да си обясня защо напоследък съм станала толкова плачлива. Преди въобще не плачех. Лека нощ.