Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Е, трябва да вървя — въздъхна Пуъграс. — Няма да е зле да му обърна още една, но ако ме видят тука, ще си загубя доверието.

— Накъде си тръгнал, Джоузеф?

— Връщам се в Уедърбъри. Там в каруцата е ковчегът с бедната Фани Робин. В пет трябва да съм на гробището с нея.

— Да, чух за това. Значи заковаха я в енорийски дъски! И няма кой да даде един шилинг да ударят камбаната за нея и половин крона за гроба, а?

— Енорията ще плати половин крона за парцела. Но няма да даде един шилинг за камбана, щото това е разкош, а без гроб все пак не може да мине, бедничката. Господарката обаче сигурно ще плати за всичко.

— Хубаво девойче беше! По-хубава от нея не съм виждал! Ама ти, Джоузеф, защо бързаш? Тя, клетата, е мъртва и с нищо не можеш я възкреси. Я се настани по-сгодно, да му пийнем още по една.

— Няма да откажа, братя. Ама набързо, щото път ме чака.

— Разбира се, че ще му обърнеш още една. След втората човек става дваж по-силен. Сгрява се, развеселява се, работата му спори, всичко му върви като по вода. Е, да, многото пиене не е хубаво, то води до оня рогатия — в пъкъла. Ама, да ти кажа, повечето не знаят как да пият. И като сме получили тоя дар, нека му се насладим докрая.

— Вярно — добави Марк Кларк. — Милостивият господ ни е дал тая дарба и не бива да я занемаряваме. Да ги вземат мътните всичките му там пастори, псалтове и учители с техните благопристойни чаепития. Да бе, хората като че отвикнаха да се веселят.

— Ах наистина трябва да тръгвам — каза Джоузеф.

— Стига глупости, Джоузеф! Бедната жена е мъртва, нали? Какво тогава си се разбързал?

— Добре. Дано не ме накаже провидението за това — прошепна Джоузеф и отново се отпусна на стола. — Напоследък няколко пъти проявих слабост, вярно е. Тоя месец веднъж вече се напих, не ходих една неделя на черква, вчера пък два-три пъти изпсувах. Значи редно е да си помисля за спасението на душата, за вечния живот. Речено е да изкупуваме времето, защото дните са лукави.

— Джоузеф, ти май си от сектантите?

— О, не, не! Чак дотам не съм стигнал.

— А аз ревностно стоя за англиканската ни вяра.

— Бога ми, и аз — прибави Марк Кларк.

— Няма да говоря много за себе си, щото не обичам да се хваля — продължи Коган с присъщата за любителите на ечмени пития словоохотливост. — Но аз никога не съм си сменял веруюто. Лепнат съм като пластир о вярата, в която съм се родил. Да, това му е хубавото на англиканството: от време на време човек може да се отбива в добрата стара кръчма и не е нужно да си блъска главата над някакви си там премъдрости. Но ако си от сектантите, трябва да ходиш на черква в дъжд и вятър, в студ и пек и да се молиш до шашардисване. Все пак тия сектанти са си умни посвоему. Те съчиняват най-различни молитви, все хубави — и за семейството, и за корабокрушенците, нали знаете, дето пише във вестниците за тях?

— Съчиняват ги, вярно е — въодушевено потвърди Марк Кларк. — На нас, англиканците, ако всичко не ни е написано отнапред, не знаем какво да речем на дяда господа, като младенци сме в ум.

— Сектантът по се има с небето от нас — дълбокомислено изрече Джоузеф.

— Да — потвърди Коган. — И ако някой трябва да отиде горе, в рая, това са тия, сектантите. Потрудили са се доста и си го заслужават. Това, англиканците, си знаем, че не можем да се мерим с тях и едва ли ще ни пуснат на небето. Мен са ми противни хора, дето си менят вярата, само и само да идат в рая. По-скоро бих предал ближния си за няколко фунта. Ами да! Напред, като ми помръзна картофът за посев, нашият пастор Търдли се намери да ми даде една торба, макар и на него да не му беше останало ни картофче, а и пари нямаше да си купи. Ако не беше той, нямаше да мога да си засадя градината. Как ви се струва тая работа, а? И след всичко това да зема да се отрека от англиканството? Не, ще се държа за вярата; и ако не сме ние правите — нищо, ще си погубя душата заедно с другите, дето вече са минали по тоя път.

— Хубаво, добре го каза! — възхити се Джоузеф. — Обаче, приятели, аз вече трябва да тръгвам наистина. Пастор Търдли ще ме чака на гробищата, а навън, в каруцата, е ковчегът с покойната.

— Не се тревожи, Джоузеф Пуъграс! Пастор Търдли е разбран човек. Колко пъти ме е заварвал в кръчмата — а в моя дълъг и греховен живот това се е случвало честичко, — ама никогаж не се е вайкал за разноските. Я сядай!

Колкото повече оставаше Джоузеф Пуъграс, толкова по-малко се безпокоеше за вмененото му задължение. Минутите неусетно минаваха и скоро вечерните сенки започнаха да се сгъстяват, а очите на тримата заприличаха на светещи точки в мрака. Часовникът на Коган тихо и приглушено удари в джоба му шест часа.