Всичко наоколо потъмня. Угаснаха последните отблясъци от светлина и каруцата потъна в някаква еластична еднообразна белота. Въздухът беше неподвижен, по боровете, буките и брезите от двете страни на пътя не падаше нито капчица вода. Дърветата стърчаха напрегнато, като че ли с нетърпение очакваха да духне вятърът и да ги разтърси. Мъчителна тишина бе обхванала гората — толкова дълбока, че скърцането на колелата отекваше като силен трясък, а слабото шумолене, което обикновено се чуваше само нощем, сега се долавяше съвсем ясно.
Джоузеф Пуъграс се обърна към своя злокобен товар, който се мержелееше слабо сред цъфтящия лаурустинус, а после погледът му потъна в бездънната мъгла между дърветата от двете страни — неясни, без сенки, наподобяващи призраци в неизменно сивата си окраска. Никак не му беше весело, би се зарадвал на каквато и да е компания — дори на дете или на куче. Спря коня и се заслуша. Наоколо не се чуваха никакви стъпки, нито скърцане на колела. Остро почукване наруши гробната тишина. Мъглата вече бе обгърнала дърветата и това бе първата капка, откъснала се от натежалите влажни листа. Кухото ехо от удара върху ковчега на бедната Фани болезнено напомни на Джоузеф за неумолимата смърт. Второ почукване, трето, четвърто. Скоро тежките капки забарабаниха една след друга по окапалите листа и пътниците. Ниските клони бяха посивели от влагата като старци, а ръждивочервените корони на буковете изглеждаха като рижи коси, обсипани с брилянти.
На миля и половина от Уедърбъри, до крайпътното селце Рой-Таун имаше старинен хан, наречен „Еленова глава“. В миналите времена, когато се е пътувало с дилижанси, тук са препрягали конете. Сега старите конюшни бяха съборени, а странноприемницата, която стоеше малко настрани, напомняше за съществуването си с табела, окачена на един дебел ясенов клон от другата страна на пътя.
Тази табела поразяваше с живописния си вид пътешествениците (още не се беше появила породата „турист“). А що се отнася до самата странноприемница, съвсем не беше рядкост да се видят подобни изображения по картините на тогавашните художници. Именно тук стоеше каруцата, в която се беше качил Габриел, попаднал за първи път в околностите на Уедърбъри — в тъмнината обаче той не беше забелязал нито табелата, нито странноприемницата.
А тя имаше стари традиции и порядки. Дори може да се каже, в съзнанието на постоянните посетители се бяха загнездили няколко неизменни фрази, например:
Ако искаш още пиене, почукай с халбата по масата.
Ако свършиш тютюна, викни по-силно.
На прислужницата кажи: „Момиче!“
Към съдържателката се обръщай с: „Добра жено!“ и т.н.
Когато видя приветливата табела, Джоузеф въздъхна облекчено. Спря коня точно под нея и реши да извърши едно отдавна замислено дело. Мъжеството му се беше изцедило до последна капка. Той изтегли коня настрана от пътя и влезе в странноприемницата да изпие халба бира.
Спусна се в кухнята на хана, чийто под беше с една стъпка по-нисък от входа, а той, от своя страна, беше с една стъпка по-ниско от пътя. И какво видя Джоузеф за своя неописуема радост? Два медночервени диска — физиономиите на мистър Джан Коган и мистър Марк Кларк. Почтените притежатели на най-вместителните глътки в целия окръг седяха един срещу друг на кръглата трикрака маса с висок железен ръб, който не позволяваше на невнимателните лакти да избутват халбите долу. Те, може да се каже, наподобяваха залязващото слънце и издигащата се над хоризонта пълна луна, които умилено се гледаха.
— Я, та това е съседът Пуъграс! — извика Марк Кларк. — Хей, Джоузеф, бас държа, че от лицето ти не личи господарката ти да те пои щедро.
— Последните четири мили имах много бледа спътница — отвърна Джоузеф, като потрепери неволно, а на лицето му се изписа покорност пред съдбата. — И право да ви кажа, това почна много да ми действа. Ако щете вярвайте, ама съвсем съм забравил какво е ядене и пиене. Само дето рано сутринта малко си наквасих устата.
— Хайде, Джоузеф, смело! — подкани го Коган и му подаде почти пълна халба с бира.
Джоузеф отпи една огромна глътка, после една още по-голяма и остави халбата с думите:
— Хубаво нещо е да си пийне човек, брей, хубаво е! Душата някак се развеселява — като си помисля само с каква печална заръка съм тръгнал, тъй да се каже!
— Така си е, пиенето весели душата — отзова се Джан; очевидно той добре бе усвоил тази пребанална истина, та дори не усети кога я е казал. После вдигна халбата и бавно отметна назад глава, позажумял, да не би, не дай си боже, околните предмети дори за миг да отвлекат жадуващата му душа от изпитваното блаженство.
Читать дальше