Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Габриел погледна отчаяно към групата, която — с едно-две изключения — представляваше цялата работна сила на фермата. Стана му ясно, че ако тази нощ се наложи да бъдат покрити стоговете, ще трябва да се справи сам.

Изпод жилетката на Коган се чу тихо „тинг-тинг“. Часовникът му удари два часа.

Оук отиде до неподвижното проснато тяло на Метю Мун, който обикновено правеше сламените покриви в селото, и силно го разтърси, но това не подейства. Габриел извика в ухото му:

— Къде са бухалките за слама, вилата и прътовете?

— Сред камънака, под стоговете — без да се замисля, машинално, като медиум отвърна Мун.

Габриел пусна главата му и тя издрънча о пода. После отиде при Лейбан Тол.

— Къде е ключът от хамбара?

Никакъв отговор. Въпросът бе повторен — със същия резултат. Изглежда, за разлика от Метю Мун, Лейбан Тол не можеше да бъде стреснат лесно от нощни крясъци. Оук блъсна обратно главата на Тол и се обърна.

За да бъдем справедливи, трябва да добавим, че работниците не бяха съвсем виновни за този печален завършек на вечерната гощавка. Сержант Трой ги бе уверил най-енергично, че пиенето ще укрепи дружбата им и никой от гостите не бе посмял да откаже, за да не се покаже неучтив. Те никога през живота си не бяха пили нещо по-силно от сайдер или лека бира и съвсем не беше чудно, че за около час всички се бяха напили.

Габриел бе много разтревожен. Този пиянски гуляй можеше да струва много скъпо на своенравната и очарователна стопанка, която дори сега за него беше въплъщение на всичко прекрасно, желано и недостижимо.

Той изгаси догарящите свещи, за да не стане пожар, остави дълбоко заспалите и нищо неусещащи мъже, затвори вратата и излезе в глухата нощ. От юг го обвя горещ полъх, като дихание на дракон, който се кани да погълне земята, а точно на север, право срещу вятъра, в небето се надигаше огромен, зловещ безформен облак. Той нарастваше неестествено бързо и създаваше впечатлението, че някакъв мощен скрит механизъм го издига над хоризонта. Бледите облачета се бяха отдръпнали назад, в югоизточната част на небето, като подплашени от големия облак — така се разпръсват малките пиленца, когато ги погледне някое голямо животно.

Габриел отиде в селото и хвърли едно камъче в прозореца на Лейбан Тол, като очакваше да се покаже Сюзан, но вътре никой не се размърда. Той заобиколи към задната врата, оставена незалостена от Лейбан, и спря до стълбището.

— Госпожа Тол, дойдох за ключа от хамбара. Искам да взема покривалата за стоговете — гръмогласно извика Оук.

— Ти ли си? — сънено попита госпожа Сюзан Тол.

— Да — отвърна Габриел.

— Хайде лягай си, миткало такова! Къде окъсня толкоз?

— Не е Лейбан. Аз съм, Габриел Оук. Трябва ми ключът от хамбара.

— Габриел! А защо, за бога, се преструваш на Лейбан?

— Не съм се преструвал. Мислех, че ти разбра…

— Как да не си? Какво искаш?

— Ключа от хамбара.

— Вземи си го. Ето там е, на пирона. Такива като теб, дето идват да безпокоят една жена по нощите, трябва да…

Габриел взе ключа, без да дочака края на тирадата. След десет минути той вече влачеше четири големи непромокаеми покривала през двора и скоро два стога бяха покрити добре — по две покривала на всеки. Двеста фунта спасени! Останаха три кладни пшеница, но нямаше повече покривала. Оук потърси под вдигнатите на камъни стогове и намери една вила. Покатери се на третия стог и започна да действа. Той реши да подреди много плътно горните снопи и да им придаде наклон, за да се стича от тях водата, а празнините между тях да запълва със стиски от развързали се снопи.

Работата му спореше. Габриел бързо покри пшеницата на Батшеба. Така зърното беше в безопасност поне за една-две седмици, ако, разбира се, не връхлетеше ураган.

Дойде ред на ечемика. Той можеше да бъде защитен само след обилно и старателно покриване със слама. Времето минаваше, луната съвсем се скри. Това беше като сбогуване на посланик от враждебна страна в навечерието на война. Нощта изглеждаше мъртвешки бледа, като болник; най-после от небето долетя последно издихание — подухна слаб ветрец и всичко стихна, сякаш настъпи смъртта. На хармана се чуваше само шумоленето на сламата и глухите удари на бухалката, която забиваше колчета.

Ярка светлина озари хармана — като отблясък на разперени в небето фосфоресциращи крила — и екна тътен. Това бе последното предупреждение.

Вторият удар беше силен, но мълнията изглеждаше сравнително по-слаба. Габриел видя, че в спалнята на Батшеба светна и скоро една сянка се раздвижи.