Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Военният се обърна и огледа интериора, обмисляйки какви подобрения да направи. Габриел и Коган си тръгнаха.

— Коган — неочаквано извика след тях Трой, сякаш си припомняше нещо, — имало ли е душевноболни в рода на мистър Болдуд?

Джан се замисли.

— Веднъж чух, че чичо му нещо не бил в ред, но само чух и не знам дали това е вярно — отвърна той.

— Както и да е, няма значение — безгрижно рече Трой. — Е, тази седмица ще поработя с вас на полето, но първо имам да уредя някои неща. Довиждане. Разбира се, ние с вас ще бъдем приятели. Аз не съм горделивец: никой не може да каже това за сержант Трой. Обаче тъй ми било писано. Ето ви половин крона да пийнете за мое здраве.

Трой ловко хвърли монетата през оградената ливадка точно към Габриел, който се дръпна с ядосано, зачервено лице. Коган я стрелна с очи, приведе се и я хвана, когато тя отскочи от пътя.

— Добре тогава, вземи я ти, Коган — презрително, почти злобно каза Габриел. — Аз ще мина и без подаръци от него!

— Не се надувай толкова — дълбокомислено го посъветва Коган. — Щото ако се е оженил за нея, той ще се откупи от армията и ще ни стане господар тука, помни ми думата. Та затова покажи му, че го уважаваш, а инак можеш да си го смяташ за негодник.

— Може би е най-добре да си мълча, но няма да се унижавам пред него. Аз не мога да лаская и ако се наложи да се умилквам някому, за да запазя мястото си, скоро ще го загубя.

Конникът, когото бяха забелязали в далечината, вече почти се бе изравнил с тях.

— Ето го мистър Болдуд — отбеляза Оук. — Какво ли искаше да каже Трой с онзи въпрос?

Коган и Габриел кимнаха почтително на фермера и забавиха крачките си в случай че той ги попита нещо. Но той не каза нито дума и те се оттеглиха встрани, за да му направят път.

Ужасната мъка, с която Болдуд се бори цяла нощ и продължаваше да се бори, се забелязваше само по бледността на строго очертаното му лице, издутите вени на челото и слепоочията и дълбоките бръчки около устата му. Конят го отнасяше все по-далеч и като че ли самите стъпки на животното говореха за безграничното отчаяние на ездача. Когато забеляза трагедията на Болдуд, Габриел за момент забрави своята. Той се загледа в широкия гръб на фермера, който седеше изправен в седлото, без да отмества поглед, с притиснати до тялото лакти. Широкополата шапка стоеше неподвижно на главата му. Най-после внушителната фигура на Болдуд се скри зад хълма. В глъбините на сърцето му се бе затаила горчива тъга, породена от жестокия сблъсък на неговите чувства с действителността; и тъй както понякога смехът е по-ужасен от сълзите, вцепенението на този поразен от мъката човек бе много по-изразително от какъвто и да е вик.

Една вечер в края на август, когато за Батшеба бяха още нови преживяванията на омъжена жена и времето бе сухо и знойно, един човек стоеше неподвижно на хармана на Горната Уедърбърска ферма и оглеждаше небето и луната.

Вечерта бе злокобна. Горещият южен вятър леко разклащаше върхарите на дърветата, а в небето стремително се носеха върволици облаци, сблъскваха се под прав ъгъл, но не се движеха в посока на вятъра, който духаше ниско над земята. Луната, която проблясваше през понеслата се пелена, светеше с мъртвешки, металически блясък. Осветени от нейната мрачна светлина, полята приемаха мътен жълтеникав оттенък и изглеждаха едноцветни, като покрити с цветно стъкло. Тази вечер овцете се прибираха в селото с провесени глави и опашки, враните гракаха объркано, конете бяха плашливи.

Предстоеше буря и съдейки по някои допълнителни белези, тя сигурно щеше да бъде последвана от продължителен дъжд, който обикновено отбелязва края на засухата. След няколко часа времето рязко щеше да се промени и повече нямаше да може да се събира реколтата.

Оук оглеждаше с лоши предчувствия осемте непокрити и незащитени стогове — тежки и огромни, събрали половината годишна реколта на фермата. После тръгна към хамбара.

Сержант Трой, който управляваше фермата на жена си, беше избрал тази вечер за гощавката с танци по случай привършването на жътвата. Когато Оук се приближи до хамбара, чу цигулки и дайрета и ритмичния тропот на много крака. Той застана до голямата, леко открехната врата и погледна вътре.

Средата и едното крило на хамбара бяха опразнени и разчистени и това пространство, което представляваше две трети от площта, беше отделено за пиршеството, а останалата част, пълна догоре с овес, бе закрита с брезент. Стените, гредоредът и свещниците, стъкмени от подръчни предмети, бяха украсени със снопчета и гирлянди зелени листа, а точно срещу вратата бе издигнат подиум с маса и няколко стола. Там седяха трима цигулари, а до тях беснееше един чорлав човек, който разтърсваше като обезумял дайрето с обляно в пот лице.