Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Отново екна звънък смях. Трой затвори вратата и я заключи отвътре.

Цялата нощ Болдуд броди по хълмовете и долчинките на Уедърбъри като печална сянка по мрачните брегове на Ахерон. 47 47 Ахерон — в гръцката митология една от реките в подземното царство на мъртвите, по която Харон превозва душите на умрелите.

Рано сутринта на другия ден росата проблясваше в първите слънчеви лъчи, радостното чуруликане на птиците огласяше чистия въздух, а паяжината на почти незабележимите облачета прошарваше тук-там бледата небесна синева, без ни най-малко да помрачава лъчезарното утро. Слънцето багреше всичко в жълто и омекотяваше сенките. Стените на старата къща бяха покрити с листата на увивни растения — виснали под тежки водни капки, които увеличаваха предметите зад тях като миниатюрни лупи.

Тъкмо преди часовникът да удари пет часа, Габриел Оук и Коган минаха през селския кръстопът и се запътиха към полето. Едва зърнаха къщата на своята господарка и на Оук му се стори, че един от горните прозорци се отваря. Двамата мъже спряха до обсипаните с черни плодове високи бъзови храсти, почти скрити в тяхната сянка.

На прозореца се бе облегнал красив мъж. Той погледна на изток и на запад като стопанин, който оглежда владенията си рано сутрин. Мъжът бе сержант Трой. Той бе наметнал небрежно червената си куртка, без да я закопчава, и се държеше непринудено, като войник, отседнал за почивка.

Коган заговори пръв, поглеждайки към прозореца.

— Те са се венчали!

Габриел, който преди малко бе видял човека на прозореца, сега бе обърнал гръб и не отговаряше.

— Така си и мислех, че днес ще узнаем нещо ново — продължи Коган. — Снощи покрай нас мина някаква кола. Теб те нямаше точно тогава. — Той погледна към Габриел. — О, небеса, как побеля лицето ти, Оук! Приличаш на мъртвец!

— Така ли? — слабо се усмихна Оук.

— Облегни се на портата. Аз ще почакам.

— Добре.

Те се облегнаха на портата за малко. Габриел унило гледаше в земята. Той се пренесе в бъдещето и си представи сцените на разкаяние, които неминуемо щяха да последват това прибързано решение. Веднага бе разбрал, че те са женени. Но защо всичко бе забулено в такава тайна? Стана известно, че поради грешката в пресмятанията на разстоянието пътуването до Бат е било ужасно: кобилата съвсем е окуцяла и са стигнали там след повече от два дни. По характер Батшеба не беше потайна. Въпреки недостатъците си, тя беше много откровена. Възможно ли е да е попаднала в някоя клопка? Този брачен съюз причини на Оук неизразима мъка и го порази като гръм от ясно небе, макар цялата предишна седмица да го измъчваха подозрения, че именно тъй ще приключи нейната среща с Трой далече от дома й. Спокойното й завръщане с Лиди донякъде разсея страховете му. Едва доловимото движение изглежда почти като неподвижност, но в същност няма нищо общо с нея. Така и неотдавнашното състояние на Оук, който хранеше слаба, граничеща с отчаянието надежда, не можеше да бъде наречено пълна безнадеждност. След няколко минути Габриел и Коган продължиха към къщата. Сержантът още стоеше на прозореца.

— Добро утро, приятели! — весело викна той, когато приближиха.

Коган отвърна на поздрава.

— Няма ли да кажеш добро утро? — подкани той Габриел. — На твое място бих поздравил. Нищо няма да ти струва, но все пак трябва да бъдеш учтив.

Габриел си помисли, че след като неизбежното вече се е случило, то колкото по-спокойно приеме събитието, толкова по-приятно ще бъде това на любимата жена.

— Добро утро, сержант Трой — отвърна той с безжизнен глас.

— Каква мрачна развалина е тази къща — усмихнат подхвърли Трой.

— А може и да не са се оженили! — тихо предположи Коган. — Може би тя не е там.

Габриел поклати глава. Войникът се обърна на изток и слънцето превърна пурпурния му мундир в оранжево петно.

— Но това е хубава стара къща — намеси се Габриел.

— Да, сигурно е така, но аз се чувствам като младо вино в стар мях. Мисля, че трябва да се пробият нови прозорци, а тези стени с ламперия да се подновят, да станат по-светли. Или изобщо да се махне дъбовата ламперия и да се сложат тапети.

— Ще бъде жалко.

— О, не! Един философ ми каза веднъж, че старите строители, които са работили в епохата на разцвета на изкуството, не уважавали творенията на своите предшественици и ги разрушавали или променяли по свой вкус. Защо и ние да не можем да правим същото? „Творчеството не се погажда с охраната на старините — казваше той. — И цял милион антиквари не могат да създадат някой нов стил.“ Същото мисля и аз. Искам тази къща да стане по-съвременна, за да живеем в нея по-весело, докато можем.