Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Танцът свърши и в средата на черния дъбов под се подреди нова редица двойки в очакване на следващия.

— Сега, с ваше позволение, мем, какъв да бъде следващият танц? — попита първата цигулка.

— Какъвто искате — чу се свежият глас на Батшеба, която беше в дъното на хамбара и наблюдаваше сцената, седнала зад отрупана с чаши и гозби маса. Трой се беше отпуснал на един стол до нея.

— Тогава — каза цигуларят — осмелявам се да предложа „Войнишка радост“, защото тук има един храбър войник, женен за стопанката на фермата. Какво ще кажете, синове мои, джентълмени до един?

— „Войнишка радост“ — извикаха всички.

— Благодаря за любезността — весело отвърна сержантът, хвана за ръка Батшеба и я поведе да танцуват. — Защото, въпреки че си купих свидетелство за уволнение от Единадесети кавалерийски драгунски полк на Нейно Светлейшо Величество, за да поема новите си задължения тук, все пак ще си остана по душа и сърце воин за цял живот.

Танцът започна. Що се отнася до качествата на „Войнишка радост“, не може да има, пък и никога не е имало две мнения. В музикалните кръгове на Уедърбъри и околността отдавна е било отбелязано, че тази мелодия след четиридесет и пет минути буйно и оглушително тропане поразиграва и нозе, и дух от повечето други танци в самото им начало. „Войнишка радост“ излъчваше допълнителна прелест, защото тъй възхитително беше пригодена за гореспоменатото дайре — съвсем не обикновен или посредствен инструмент, ако се намира в ръцете на изпълнител, който умее да изяви високите му достойнства, съпровождайки свиренето с гърчове, спазми, свети битови хора и диви подскоци.

Безсмъртната мелодия завърши с безподобен, оглушителен като канонада тътен на контрабаса и най-после Габриел влезе в хамбара. Той реши да стои по-далеч от Батшеба и се приближи до подиума, където се бе покачил сержант Трой, който пиеше поразредено бренди, макар че всички останали бяха на сайдер или бира. Габриел не можа да се промъкне близо до сержанта, защото навсякъде беше претъпкано, и помоли един човек да му предаде да слезе долу за момент. Сержантът отговори, че е зает и не може да го изслуша.

— Тогава предай му — настоя Габриел, — че скоро ще завали много силно и стоговете трябва да се покрият.

— Мистър Трой казва, че няма да вали — съобщи пратеникът, когато се върна. — И също, че не смята да си прекъсва заниманията заради такива глупости.

За нещастие, сравнен с Трой, Оук приличаше на потрепваща свещ до ярка лампа; почувства се неловко и тръгна към изхода с намерението да се върне у дома — в тази тревожна вечер всичко, което ставаше в хамбара, му беше неприятно. Той спря за малко на вратата; Трой говореше.

— Приятели, тази вечер празнуваме не само прибирането на реколтата. Това е също и сватбено тържество. Не много отдавна имах щастието да отведа пред олтара тази лейди, вашата господарка, и досега не можахме да отпразнуваме това събитие в Уедърбъри. За да мине гощавката както си му е редът и да може всеки да си легне доволен и щастлив тази вечер, наредих да донесат няколко бутилки бренди и котлета с гореща вода. На всеки гост ще бъде поднесена чаша силно бренди.

Бледа от вълнение, Батшеба го хвана за ръката и вдигна умолително очи към него:

— Недей, Франк, моля ти се, не им давай бренди! Това само ще им навреди. Те вече достатъчно пиха.

— Вярно, повече нищо не искаме, благодарим ви — чуха се един-два гласа.

— Глупости! — презрително се изсмя сержантът и заговори още по-високо, като че ли му хрумна нещо ново. — Приятели — каза той, — хайде да изпратим жените в къщи! Време е да си лягат. После ние сами ще си погуляем хубавичко! И ако някой мъж го е страх да остане, нека си търси на друго място работа през зимата.

Батшеба напусна възмутена хамбара, последвана от всички жени и деца. Музикантите, които не се чувстваха „компания“ на останалите, тихо се измъкнаха навън и запрегнаха коня в своята каруца на яйове. Вътре останаха само Трой и работниците от фермата. Оук постоя малко, колкото да не се покаже излишно неучтив и начумерен; после и той стана и спокойно се сбогува, весело смъмрен от сержанта за това, че не остава за втора чаша грог.

Габриел се запъти към дома си. Точно пред вратата ритна нещо меко, разтегливо и жилаво като боксьорска ръкавица. Беше голяма крастава жаба, която боязливо пресичаше пътеката. Оук вдигна жабата, като си мислеше, че ще бъде по-добре да я убие, за да не страда, но когато видя, че тя изглежда съвсем здрава, я пусна в тревата. Той разбираше какво означава знамението на майката Природа. Скоро тя го подсети още веднъж.