Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Когато запали светлината в стаята, забеляза на масата някаква блестяща тънка ивица, като че ли някой беше прекарал по дървото четчица, напоена с лак. Очите на Оук проследиха извитата лъщяща ивица до другия край на масата, където той видя един голям гол градински охлюв, който беше влязъл в стаята по причина, добре известна на Оук. За втори път Природата му напомняше да се подготви за бедствие.

Габриел проседя в размисъл близо час. През същото време два черни паяка, от тези, които живеят в покритите със слама къщи, кръстосаха няколко пъти тавана и най-после се спуснаха на пода. За да бъде напълно сигурен, той излезе, притича през две-три пасбища, стигна до стадото, качи се на оградата и погледна овцете.

Те се бяха скупчили в другия край на егрека, около прещиповите храсти. Първото, което биеше на очи, бе, че при неочакваното появяване на Оук те нито се размърдаха, нито побягнаха. Сега тях ги плашеше нещо по-страшно от човека. Но друго беше по-забележително — овцете се бяха струпали така, че опашките на всички без изключение бяха насочени към тази страна на хоризонта, откъдето заплашваше да дойде бурята. Сбитите съвсем нагъсто в средата овце и останалите, групирани край тях, напомняха накъдрена дантелена яка, като портрет на Ван Дайк, а тъмните храсти заместваха някаква гигантска шия, около която се виеше яката.

Опасенията му окончателно се потвърдиха. Той се убеди, че е прав. Всички гласове в природата дружно възвестяваха скорошната промяна на времето. Но тези неми указания имаха двояк смисъл. Очевидно щеше да има гръмотевична буря, а след нея продължителен студен дъжд. Пълзящите животни, изглежда, знаеха за дъжда, но не подозираха за предхождащата го гръмотевична буря; докато овцете предчувстваха бурята, но не и дъжда, който щеше да я последва.

Такива резки и сложни промени на времето не се случват често и затова вдъхват много сериозни опасения. Габриел се върна на хармана. Там цареше тишина и коничните върхове на стоговете стърчаха мрачно. Имаше пет кладни с пшеница и три с ечемик. След овършаването от всеки стог ще се получат около тридесет квартера 48 48 Квартер — мярка за насипни тела = 291 л. зърно; а от ечемика най-малко по четиридесет. Той пресметна стойността им на ум:

5X30=150 квартера = 500 фунта 3X40=120 квартера = 250 фунта. Всичко 750 фунта.

Прекрасно зърно за седемстотин и петдесет фунта — необходима храна за хора и животни. Може ли да допусне той да пропадне толкова много зърно само заради лекомислието на една жена?

— В никакъв случай, ако мога да го предотвратя! — каза Габриел.

Такива бяха доводите, с които се окуражаваше Оук. Но дори за самия себе си човек е като палимпсест 49 49 Палимпсест — лист или пергамент, на който е било писано два пъти, като първоначалният текст все още слабо личи. — ръкопис, който под видимите редове крие други, невидими. Вероятно под практичния надпис имаше друг, написан със златни букви: „Ще направя всичко възможно, за да помогна на жената, която ми е толкова скъпа.“

Той се отправи отново към хамбара с надеждата да намери някой, който да му помогне по-скоро да покрие стоговете. Там бе съвсем тихо и Габриел сигурно щеше да отмине, предполагайки, че пирът е завършил, ако в една дупка от чеп на вратата не личеше слаба светлина — минзухареножълта в сравнение с бледозеленикавото лунно сияние. Оук погледна вътре и пред очите му се разкри необикновена гледка. Окачените по стените свещи бяха почти догорели и тук-там опърлили обвиващите ги листа. Повечето от тях бяха угаснали, а други димяха зловонно и капеха по пода. А под масата, опрени на столовете, облегнати един на друг във всички възможни положения, с изключение на перпендикулярното, се въргаляха злополучните работници — ниско отпуснатите им глави приличаха на метли и четки. Сред тях като червено петно се открояваше фигурата на отпусналия се на стола сержант Трой. Коган лежеше по гръб и хъркаше с широко отворена уста, както повечето от останалите; обединеното шумно дишане и похъркване на хоризонтално разположената компания напомняше приглушеното бучене, което чува човек, когато приближава Лондон. Джоузеф Пуъграс се беше свил като таралеж, сякаш искаше да изложи колкото е възможно по-малка повърхност от тялото си на въздуха; а до него едва се забелязваше съвсем малка част от фигурата на Уилям Смолбъри. Чашите стояха още на масата, но каната с вода бе съборена. Една тъничка струйка от нея с удивителна точност пресичаше центъра на дългата маса и капките падаха в шията на безчувствения Марк Кларк равномерно и монотонно, също както в някоя пещера водата капе от сталактитите.