Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Тебе, Каин Бол, май трябва да те изпитат със залък хляб — ако лъжеш, да се задавиш — изпъшка Джоузеф Пуъграс.

Сърповете отново заиграха и класовете зашумяха. Габриел, без да се преструва на весел, не се показваше и особено потиснат. Обаче Коган беше човек врял и кипял в тези работи и когато отидоха на сянка, каза:

— Не се коси и не жали за нея, Габриел. Какво те е грижа чия любима е, като не може да е твоя?

— И аз така си казвах — отвърна Габриел.

Същия ден привечер Габриел се бе облегнал на вратата на градината на Коган и оглеждаше фермата, преди да си легне. По тревясалия от края път безшумно идеше кола. От нея се дочуваха гласовете на две жени. Те разговаряха спокойно, без да понижават тон. Оук веднага позна гласовете на Батшеба и Лиди.

Колата се приближи и отмина край него. Това беше кабриолетът на мис Евърдийн. Вътре бяха само Лиди и господарката й. Лиди питаше за Бат, а нейната спътница отговаряше небрежно и разсеяно. И Батшеба, и конят изглеждаха уморени.

Истинското облекчение от това, че тя отново е тук, жива и здрава, прогони всички мрачни мисли на Оук. Огромна радост го овладя. Всички неприятни вести бяха забравени.

Той дълго стоя до вратичката и гледа, докато небето съвсем притъмня, изтокът и западът преляха в един цвят и плахите зайци започнаха по-смело да подскачат по неясно очертаните хълмчета. Габриел сигурно щеше да остане там още половин час, когато една тъмна фигура бавно се приближи към него.

— Лека нощ, Габриел — каза минувачът. Това беше Болдуд.

— Лека нощ, сър — отвърна Габриел.

Болдуд изчезна по пътя и скоро след това Габриел отиде да спи.

Фермерът Болдуд се насочи към къщата на мис Евърдийн. Когато стигна до входа, видя, че в гостната свети. Щорите не бяха спуснати. В стаята, с гръб към него, седеше Батшеба и преглеждаше някакви книжа или писма. Той почука на външната врата и зачака с напрегнати мускули и пулсиращи от болка слепоочия.

От срещата на пътя за Ялбъри Болдуд не беше излизал от градината си. Дните му минаваха в мълчание, самота и размисли за женската природа. Той приписваше на половината от човешкия род особеностите на единствената жена, с която се бе сблъскал. Постепенно се успокои, проникна се от ведро настроение, овладяха го добри чувства и това беше причината за излизането му тази вечер. Той идваше да се извини и да поиска прошка от Батшеба. Срамуваше се от своята несдържаност. Току-що бе узнал за връщането й. Мислеше, че е била на гости при Лиди, защото нейното пътуване до Бат му беше неизвестно.

Той попита за мис Батшеба. Лиди го погледна недоумяващо, но той не забеляза това. Тя се отдалечи и го остави навън. След малко щорите на стаята, където седеше Батшеба, бяха спуснати: за Болдуд това беше лош знак. Лиди излезе отново.

— Господарката не може да ви приеме, сър — каза тя.

Фермерът веднага си тръгна. Не му беше простено — това беше всичко. Току-що бе видял тази, която за него беше едновременно радост и мъчение; в началото на лятото бе желан гост, но сега тя не го допускаше до себе си.

Болдуд не бързаше да се прибере. Беше около десет часа и той още се разхождаше из Уедърбъри, когато чу, че междуградската кола влиза в селото. Колата пътуваше от Уедърбъри до един град на север и обратно. Неин собственик и кочияш беше един човек от Уедърбъри. Сега колата спря пред дома му. Закрепеният на чергилото фенер освети човек, облечен в пурпурна куртка с бляскави копчета, който слезе пръв.

— Ах — каза си Болдуд, — той идва да я види отново.

Трой влезе в къщата на кочияша, където беше отседнал при предишното си посещение в Уедърбъри. Неочаквано Болдуд взе решение. Той забърза към къщи. След десет минути се върна и се запъти към къщата на кочияша, сякаш искаше да посети Трой. Но когато се приближи, някой отвори вратата и излезе.

— Лека нощ — каза човекът и Болдуд позна гласа на Трой.

Странно, защо той излизаше веднага след пристигането си. Все пак Болдуд го последва. Трой държеше в ръка пътна чанта — същата, която бе донесъл със себе си. Изглежда, смяташе да замине отново още тази нощ.

Трой се насочи към хълма и закрачи бързо. Болдуд го настигна.

— Сержант Трой?

— Да, аз съм сержант Трой.

— Ако не се лъжа, току-що пристигнахте?

— Да, идвам от Бат.

— Аз съм Уилям Болдуд.

— Така ли?

Това беше подхвърлено с такъв тон, че кръвта на Болдуд закипя.

— Искам да говоря с вас — започна той.

— За какво?