Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Аз, както ме гледаш, винаги казвам „да бъде волята божия“, преди да върша нещо — скромно промълви Джоузеф. — Така трябва да правиш и ти, Каин Бол. Това е отлична предпазна мярка и може някога да те спаси от задавяне и смърт.

— Мистър Коган щедро изсипваше сайдера в кръглата уста на страдащия Каини; половината от сайдера изтичаше по външните стени на шишето, а остатъкът се разделяше на две: едната част се изливаше навън, върху брадата му, а другата влизаше в кривото гърло. Момчето отново се разкашля и ороси събралите се жътвари със сайдеров облак, който се издигаше около тях, осветяван от слънцето като мъглица-издихание.

— Колко нескопосно кихаш! Дръж се като хората, бъди по-възпитан, пале недно! — скара му се Коган и дръпна бутилката.

— Влезе ми в носа! — извика Каини веднага щом можа да продума. — Шията ми заля, болния пръст, хубавите копчета и горките ми нови дрехи!

— Сиромашкото, загази с тая кашлица — каза Метю Мун. — А пък аз нямам търпение да изслушам новините! Тупни го по гърба, пастирю!

— Такъв съм си — оплакваше се Каин. — Мама все ми вика да не се вълнувам толкова.

— Вярно, вярно — потвърди Джоузеф Пуъграс. — Семейство Бол са такива едни чувствителни. Познавах дядо му на малкия — такова едно бъзливо беше, нервено, пък скромно и любезно, любезно, не мога ти го описа! Все се червеше, кажи го като мен, па аз това го нямам за лошо!

— О, то въобще не е лошо, мистър Пуъграс — каза Коган.

— Много висшо качество си е!

— Аха. Не обичам да ме хвалят, не обичам — смирено промърмори Пуъграс. — Ма всеки по рождение си е с дарбата си, т’ва е истината. Аз все гледам да не си изтъквам много скромните дарби. Ала човек може ли скри даденото му! Кога съм се раждал, Създателят сигур’ не се е поскъпил на дарби… Стой си под шиника, Джоузеф, крий си светилцето под шиника! Толко’ съм скромен, хора, да се чуди и мае човек! Пък и що ли ми трябват похвали!… Аз си имам Проповедта на планината с календар на светците, там се споменуват имената на някои смирени люде…

— Дядото на Каини беше много умен човек — добави Метю Мун. — Измисли нов сорт ябълка, тя и до ден-днешен се нарича „Ранна Боловка“. Червената ябълка от сорта „Том Пут“ се ашладисва с Ренета, а после с ранозрейка. Вярно, обичаше той да ходи в кръчмата и другаде с една жена и да бъде с нея така, както не му се падаше по закон. Но че беше умен човек, умен беше — дума да няма.

— Кажи сега, Каин — нетърпеливо го подкани Габриел, — какво видя?

— Видях как нашата господарка влиза подръка с един войник в ня’къв парк, дето имаше пейки, храстоляк и цветя — уверено продължи Каини с неясното чувство, че думите му оказват силно въздействие върху Габриел. — Мисля, че войникът беше сержант Трой. Седяха там има-няма половин час, говореха си едно такова умилно и тя изведнъж се разплака жално-жално. Като излизаха от парка, очите й лъскаха и беше бяла като крин; гледаха се галено, явно се бяха сдушили.

Лицето на Габриел изтъня.

— Е, и какво още видя?

— О, много нещо.

— Бяла като крин, а? Сигурен ли си, че беше тя?

— Да.

— Е, и какво още?

— Магазини с големи витрини, големи облаци — на дъжд — в небето и стари дървета по пътя.

— Дръвник! Друго какво ще кажеш? — попита Коган.

— Остави го на мира — намеси се Джоузеф Пуъграс. — Каза ти го момчето, че небето и земята в Батско са си като тукашните. За добро ни е да знаем нещо за чуждите градове. Оставете младото да каже.

— А хората в Бат — продължи Каини — въобще нямат нужда да палят огън, освен за разтуха, щото водата извира от земята вряла, готова.

— Вярно е — потвърди Метю Мун. — Чувал съм и други пътешественици да казват същото.

— Там не пият нищо друго — обясняваше Каин. — Като ги гледам как гълтат тая вода, мисля си, че сигур много им се аресва.

— Нас ни се струва дива работа това, ма ония там си я пият и пет пари не дават — каза Метю.

— А храната, и тя ли изскоква като водата? — попита Коган и намигна.

— Не. Да си ви кажа, това му е лошото на Бат, истина е лошо. Господ не е бил тъй щедър за яденето, както за водата и това беше мъчнотия, едвам я изтърпях, доде бях там.

— М-да, град с чудесии — отбеляза Метю Мун. — Сигур’ и на хората там да им се чудиш.

— Мис Евърдийн и войникът се разхождаха, тъй ли? — попита Габриел, който отново се присъедини към тях.

— Расождаха се, я, и тя беше с една хубава рокля, копринаж, златиста такава, с черна дантела. Толко корава рокля, че може да стои сама, ако трябва, без да има никой вътре. Красота! И косата на господарката беше сресана фантазе. А като светна онова ми ти слънце по копринажа и червения мундур, леле к’во нещоо! Виждаха се в улицата от единия край до другия.