Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Те препуснаха отново и навлязоха в Блекморския дол. Часовникът на Коган удари два часа. Когато спряха да разгледат следите, те бяха разположени така, че ако бяха съединени, щяха да образуват зигзаг, като улични лампи.

— Това е тръс, знам — каза Габриел.

— Сега вече само тръс — развеселен потвърди Коган. — Скоро ще ги догоним.

Те продължиха много бързо още две-три мили.

— Чакай малко — каза Джан. — Я да видим как е изкачила кобилката нанагорнището. Това сигурно ще ни помогне. — Той запали още една клечка и възкликна: — Ура! Тук тя се е изкачвала с обикновен ход, разбира се. Ще ги стигнем след две-три мили, обзалагам се на една крона.

Те препускаха още три мили и се ослушаха. Не се чуваше нищо, освен шума на водата във воденичния вир, която се стичаше през бента с бълбукане и напомняше, че могат да се удавят, ако паднат там. Когато стигнаха един завой, Габриел слезе от коня. Следите бяха единственото указание за посоката, която трябваше да следват, и се налагаше да ги разглеждат много внимателно, за да не ги объркат с други, сравнително нови.

— Какво означава това? Ах, досещам се — каза Габриел, поглеждайки към Коган, който приближи горящата клечка до земята.

Коган, който изглеждаше уморен (а и конете също), отново разгледа тайнствените следи. Този път от познатите отпечатъци на копита се виждаха само три. Четвъртият представляваше само малка вдлъбнатина. Той изкриви лице и подвикна „Брей-й!“.

— Куца — отбеляза Оук.

— Да. Дейнти е окуцяла; предният ляв крак — бавно проговори Коган, загледан в отпечатъците.

— Ще ускорим хода — каза Габриел и отново се метна на потния кон.

Макар че в по-голямата си част шосето приличаше на всяко друго в страната, това все пак беше само второстепенен път. След последния завой те излязоха на главния път за Бат. Коган се успокои.

— Сега ще ги стигнем! — извика той.

— Къде?

— На бариерата при Шертън. Пазачът на тази бариера е най-сънливият човек оттук до Лондон. Казва се Дан Рандал. Познавам го отдавна, още когато беше пазач на бариерата в Кастърбридж. Кобилката куца и докато стигнат до бариерата, ще ги хванем.

Те продължиха много внимателно. Не се чу нито дума, докато не забелязаха малко по-напред на тъжния фон на листака пет бели преградни греди, коиое пресичаха пътя.

— Шт, почти стигнахме! — каза Габриел.

— Ще се доближим тихичко по тревата — добави Коган.

По средата на белите греди се виждаше тъмно петно. Оттам прозвуча глас, който проряза нощната тишина.

— Хей, хей-й-й. Има ли някой тук?

Изглежда, това не беше първият вик, защото когато Оук и Коган се приближиха, вратата на къщата се отвори и се показа полуоблеченият пазач със свещ в ръка. Тя освети всичко наоколо.

— Не вдигай бариерата! — извика Габриел. — Той е откраднал коня!

— Кой? — попита пазачът на бариерата.

Габриел погледна към кабриолета и видя една жена — своята господарка, Батшеба. Когато чу гласа му, тя се опита да скрие лицето си от светлината. Обаче Коган я видя.

— Това е господарката, готов съм да се закълна! — смаян каза Коган.

Това наистина беше Батшеба и тя вече бе успяла да направи това, което толкова успешно вършеше в кризисни моменти, стига те да не бяха от любовен характер — а именно най-хладнокръвно да прикрие изненадата си.

— О, Габриел — тихо попита тя, — къде отивате?

— Ние мислехме… — започна Габриел.

— Аз отивам в Бат — каза тя с увереността, която липсваше на Габриел. — Една много важна работа ме принуди да се откажа от гостуването при Лиди и да тръгна веднага. А вие значи ме преследвате, а?

— Ние помислихме, че конят е откраднат.

— Как може така? Колко глупаво от ваша страна да не разберете, че съм взела кабриолета и коня. Чуках десет минути на прозореца, но не можах да разбудя Мериан, нито да вляза в къщата. Все пак успях да взема ключа от постройката за коли и затова не обезпокоих никого. Не се ли досетихте, че аз съм взела коня?

— Как можехме да се досетим?

— Е, да. Но какво е станало? Това са конете на фермера Болдуд! Боже милостиви, какво сте направили! Защо ми създавате неприятности? Какво, не мога ли да направя дори една крачка, без да ме преследвате като крадец?

— Но откъде можехме да знаем, след като вие не сте оставили никакви указания? — възрази Габриел. — Плюс това в доброто общество жените не карат кабриолети по това време.

— Аз оставих указания, които сигурно щяхте да видите тази сутрин. Написах с тебешир на вратата, че ще взема коня и кабриолета, ще замина, без да будя никого, и скоро ще се върна.