Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Мислите в главата на Болдуд тъй се бяха объркали, че за яснота и последователност не можеше и да се говори. Настъпващата нощ сякаш се събра в очите му. Той изобщо не я слушаше.

— Ще го накажа, кълна се, ще го накажа! Ще го срещна и нищо, че е войник! Ще нашибам с камшика това нахално кутре за дръзката кражба на единствената ми радост. Дори да е по-силен от сто души, ще го нашибам с камшика. — Изведнъж той понижи неестествено тон. — Батшеба, любима, загубена за мен кокетке, простете ми! Аз ви обвинявах, заплашвах, държах се грубо с вас, но вината е негова. С безсрамните си лъжи той ми открадна вашето скъпо сърце!… Има късмет, че се е върнал в частта си, че е там, а не тук! Надявам се, че той няма да се върне скоро. Моля се на бога той да не ми се мярка пред очите, защото може да ме предизвика и тогава ще изляза извън себе си. О, Батшеба, дръжте го настрана от мен, скрийте го някъде!

След това Болдуд остана за момент съвсем неподвижен, като че душата му бе излетяла заедно със страстните думи. Той се извърна и отдалечи. Здрачът погълна фигурата му, стъпките му се примесиха с шума от листата на дърветата.

Батшеба, която стоеше неподвижно като манекен, вдигна ръце към лицето си и започна трескаво да размишлява за случилото се. Такива удивителни глъбини от пламенни чувства у спокоен мъж като Болдуд бяха непонятни, страшни. Той съвсем не бе сдържан човек, а такъв, какъвто го бе видяла преди малко.

Заплахите на фермера се подсилваха от едно обстоятелство, известно за сега само на нея: след един-два дни нейният любим щеше да бъде в Уедърбъри. Трой не беше се върнал в казармата, както предполагаха Болдуд и другите, а само бе отишъл да погостува на свой приятел в Бат и разполагаше с още една седмица отпуска.

Батшеба беше сигурна, че ако той се появи отново, съвсем за малко дори, и се срещнат по някакъв начин с Болдуд, ще последва жесток сблъсък. Тя се задъха от страх при мисълта, че Трой може да пострада. И най-незначителната искра можеше да възпламени избухливия бяс и ревността на фермера. Той ще изгуби самообладание, както стана тази вечер; безгрижието на Трой може да се превърне в предизвикателство, да приеме формата на присмех, а гневът да подтикне Болдуд към отмъщение.

С почти болезнен страх да не би да я помислят за сантиментално момиче, тази горда жена много умело прикриваше от околните дълбината на силните си чувства, като ги представяше за лекомислие. Но сега нямаше място за преструвки. Напълно объркана, вместо да продължи по пътя, тя започна да крачи напред-назад, като размахваше ръце, притискаше ги до челото си и хлипаше на пресекулки. После седна на купчина камъни до пътя, да помисли. Там остана дълго. Над тъмната земя се появиха очертанията на един червен облак, който се движеше към прозрачно зеления простор в западната част на небето. Над него играеха пурпурни отблясъци, а неуморната земя отнасяше Батшеба към един съвсем различен пейзаж на изток, където вече трептяха и пулсираха звездите. Тя гледаше безшумното им трептене сред безкрайното пространство, но не виждаше нищо. Развълнуваната й душа отсъстваше, бе някъде далече, с Трой.

Уедърбъри бе замряло и тихо като гробище и всички спяха, сякаш бяха мъртви. Църковният часовник удари единадесет. Ясно се долавяше проскърцването и прищракването на колелцата му. Механичните звуци се носеха с обичайната за тях сляпа приглушеност, отекваха, отразени от стените, стигаха до разпокъсаните облаци и се разсейваха сред тях на много мили в неизбродното пространство.

Тази вечер сред попуканите плесенясали стени на къщата на Батшеба бе останала само Мериан. Лиди беше при сестра си, а Батшеба бе отишла да им погостува. Малко след единадесет часа Мериан се завъртя в леглото си. Нещо я беше обезпокоило. Тя не можа да разбере какво е то. Последва някакъв сън, а след това тя се събуди неспокойна, с чувството, че се е случило нещо. Стана от леглото и погледна през прозореца. Ливадката около конюшнята стигаше до къщата и там тя различи в променливия сив полумрак една фигура, която се приближаваше до хранещия се кон. Фигурата хвана коня за шията и го отведе в ъгъла. Там Мериан видя нещо, което, както се оказа по-късно, беше превозно средство, защото след няколко минути, отишли очевидно за впрягане, тя чу ударите на копитата по пътя, придружени от поскърцването на колела.

Само две живи същества можеха да пристъпят през ливадката, плъзгайки се безшумно като привидения, както направи тази тайнствена фигура — една-единствена жена на света или някой циганин. Изключено беше тази жена да се занимава с такава работа посред нощ. Значи можеше да бъде само някой крадец, който сигурно е разбрал, че именно тази нощ къщата не е пазена добре и е решил сега да осъществи дръзкото си начинание. Нещо повече, в потвърждение на подозренията й в Уедърбъри Ботъм имаше цигански катун.