Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Да.

— И, мила мис Батшеба, нали няма да ме тормозите и ругаете? Защото тогава ставате като лъвица и ме плашите! Знаете ли, когато ви прихванат, мисля, че ще бъдете лика-прилика на най-достойния мъж.

— Така ли? Така ли мислиш? — рече Батшеба усмихната, но леко обезпокоена от сравнението на Лиди. — Сигурно не съм чак толкова нескромна жена и мъжкарана? — тревожно попита тя.

— Не, напротив, дори сте прекалено женствена. Ах, мис — тъжно въздъхна Лиди, — ако можех да бъда поне наполовина като вас. За една бедна девойка като мен това е много сигурна защита в тия лоши времена!

Следващата вечер, с намерението да не попада пред очите на Болдуд, ако той се върне лично да отговори на писмото й, Батшеба реши да изпълни един ангажимент, който бе уговорила преди няколко часа с Лиди. Като гаранция за помирението им Батшеба пусна компаньонката си за една седмица на гости при сестра й. Тя се женеше за един преуспяващ майстор на леси, кошари и обори, който живееше в Ялбъри сред прекрасна лескова горичка. Уговорката беше, че мис Евърдийн ще ги почете с присъствието си за ден-два, за да разгледа някакви нововъведения, които майсторът беше приложил в своите изделия.

След като напомни на Габриел и Мериан да заключват вечер всички врати, тя излезе. Малко преди това една краткотрайна гръмотевична буря бе освежила въздуха и леко овлажнила земята, въпреки че отдолу тя си остана суха, както винаги. Очертанията на ридовете и падините лъхаха аромат, свеж като момински дъх; птичките псалмопееха. Иззад тъмните облаци над нея пробиваха снопове светлина от невидимото слънце, които се насочваха към северозападния край на небето, чак докъдето позволяваше летният сезон.

Тя измина почти две мили, гледаше как преваля денят и мислеше за това как времето за дела тихо преминава във време за размисъл, което, от своя страна, отстъпваше място на времето за молитва и сън. Точно тогава тя забеляза, че по Ялбърския хълм към нея се приближава мъжът, когото така упорито избягваше. Болдуд крачеше, но не с обичайната за походката му сдържаност и сила. Вървежът му сега бе вял, замаян.

Болдуд за пръв път осъзнаваше какви са предимствата на една жена, когато тя увърта, макар да предизвиква разочарование у друг. Той наистина се бе надявал, че Батшеба е решителна и уверена девойка и разсъждава по-разумно от другите жени; беше смятал, че тези качества ще я накарат да поеме пътя към постоянството и да приеме предложението му, макар и да не изпитва склонност да го обсипва с ласки като доказателство за безкритична любов. Но сега чувството, че се е мамил, се появи отново като разкривено отражение в счупено огледало. Това беше не само мъчително, но и изненадващо откритие.

Той се приближаваше с поглед, впит в земята, и видя Батшеба чак когато стигна на двадесетина крачки от нея. Щом чу стъпките й, той вдигна глава и промененото му изражение й откри съвсем ясно дълбочината и силата на чувствата му, попарени от писмото й.

— О, вие ли сте, мистър Болдуд? — заекна тя и гузно се изчерви.

Има хора, у които способността мълком да обвиняват, е може би по-силна и от думите. Очите подчертават и засилват нещата, които езикът не може да изговори. Бледите стиснати устни казват много повече, отколкото може да чуе ухото. Величието и болката на усамотението избягват пътищата на звука. Видът на Болдуд беше потвърждение на това.

Като видя, че тя се поизвръща, той я попита:

— Нима се боите от мен?

— Защо говорите така? — рече Батшеба.

Стори ми се, че се объркахте. И това е много странно, защото е противоположно на чувствата ми към вас.

Тя си възвърна самообладанието, погледна го спокойно и зачака.

— Вие знаете какви са тези чувства — бавно продължи Болдуд. — Те са силни като смъртта. Едно необмислено писмо не може да ги промени.

— Бих предпочела да не изпитвате толкова силни чувства към мен — пророни тя. — Това е много благородно от ваша страна и е повече, отколкото заслужавам, но сега не мога да слушам такива слова.

— Не желаете да слушате? Но какво мислите, че ще ви кажа? Аз няма да се оженя за вас и това е достатъчно. Писмото ви беше пределно ясно. Не желая да ви измъчвам с думи.

Батшеба просто не можеше да измисли някакъв начин за измъкване от това ужасно неловко положение. Тя пожела „Лека нощ“ и продължи по пътя. Болдуд тромаво я последва.

— Батшеба, мила. Окончателно ли е решението ви?

— О, Батшеба, смилете се над мен! — извика Болдуд. — Господи, колко ниско паднах, да моля една жена за милост! И тази жена сте вие, вие!