Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— О, мис! — въздъхна благодушната Лиди, нажалено поглеждайки лицето на Батшеба. — Много се извинявам, че така погрешно ви разбрах! Съвсем не предполагах, че той ви харесва. Но сега, както виждам, това вече не е така.

— Затвори вратата, Лиди.

Лиди затвори вратата и продължи:

— Хората винаги говорят такива глупости, мис. Отсега нататък ще отговарям: „Разбира се, че една такава лейди като мис Евърдийн не може да го обича.“ Точно така ще го казвам на всички, черно на бяло.

Батшеба извика:

— О, Лиди, как може да си толкова глупава? Не можеш ли да отгатнеш? Не виждаш ли? Ти жена ли си?

Невинните очи на Лиди се разшириха от учудване.

— Да, ти сигурно си сляпа, Лиди! — дръзко замечтана и опечалена продължи Батшеба. — Обичам го безумно, измъчвам се и страдам! Но ти не се плаши, макар че такава като мен сигурно може да уплаши всяка жена. Ела по-близо до мен, по-близо. — Тя прегърна Лиди. — Трябва да го кажа на някого, иначе няма да издържа! Не ме ли познаваш достатъчно вече? Не разбираш ли какво означава това мое жалко отрицание? О, боже, каква лъжа беше то! Но небето и моята любов ще ми простят. Не знаеш ли, че когато една жена обича, тя може и да излъже? Излез от стаята, искам да остана сама.

Лиди тръгна към вратата.

— Лиди, ела тук! Закълни ми се най-тържествено, че той не е лекомислен човек; че това, което говорят за него, е лъжа!

— Но, мис, как мога да се закълна, че не е, когато…

— Ах, ти, жестоко момиче! Как можеш да бъдеш толкова коравосърдечна и да ми повтаряш това, което говорят всички! Ти си безчувствена… Но ако ти или някой друг в селото или в града посмее да говори, ще си има работа с мен! — Тя стана и закрачи от камината до вратата и обратно.

— Не, мис. Аз няма… Аз знам, че не е вярно! — прошепна Лиди, изплашена от необичайния жар в думите на Батшеба.

— Ти се съгласяваш с мен само за да ми угодиш. Но, Лиди, той не може да бъде лош, както казват хората. Чуваш ли?

— Да, мис. Да.

— И не вярваш, че той е лош човек?

— Не зная как да ви отговоря, мис — рече Лиди и се разплака. — Ако кажа „не“, вие няма да ми повярвате; ако кажа „да“, ще се разсърдите!

— Кажи, че не вярваш! Кажи, че не вярваш!

— Не вярвам да е чак толкова лош, колкото се говори.

— Той изобщо не е лош… О, божичко, колко съм безпомощна! — отпаднало и несвързано изпъшка Батшеба, без да я е грижа за присъствието на Лиди. — По-добре въобще да не го бях срещала! Любовта винаги е мъчение за жената. Никога няма да простя на бога, че ме е създал жена. Колко скъпо трябва да плащам за красотата си. — Тя внезапно се обърна към Лиди. — Лидия Смолбъри, запомни, че ако разкриеш някому дори една думичка от това, което чу сега в тази стая, никога вече няма да ти се доверявам, няма да те обичам и няма да те оставя при мен — дори за минута!

— Не искам нищо да разкривам — рече Лиди с женско достойнство в съответно умален вид, — но повече не желая да оставам при вас. И ако нямате нищо против, ще напусна след жътва, а може би още тази седмица, или даже днес… И смятам, че с нищо не съм заслужила такова отношение! — каза величествено дребната Лиди.

— Не, Лиди, трябва да останеш! — тонът на Батшеба с удивителна непоследователност премина от надменност към молба. — Не обръщай внимание на превземките ми. За мен ти не си прислужница, а приятелка. Миличка Лиди, откакто сърцето ми съвсем се обърка, просто не знам какво да правя! Докъде ли ще стигна? Сигурно съвсем ще се оплета! Понякога си мисля дали не ми е писано да умра в просешки приют. О, боже, толкова съм самотна.

— Няма да обръщам внимание на нищо, нито пък ще ви напусна! — изхлипа Лиди и поривисто целуна Батшеба. После Батшеба целуна Лиди и всичко беше пак наред.

— Лиди, аз не плача често, нали? Но ти ме разплака — прошепна тя и се усмихна през сълзи. — Ще се опиташ да мислиш за него като за добър човек, нали, мила Лиди?

— Добре, мис, ще се опитам.

— Той е един сериозен човек, който се е поотпуснал, разбираш ли? А това е по-добре, отколкото при някои хора, които се отпускат съвсем сериозно. Имам чувството, че аз съм такава. Обещай да пазиш моята тайна, обещай ми, Лиди! И не казвай на никого, че съм плакала за него, защото много ще ме изложиш. А и за него, бедния, също няма да бъде добре!

— Щом съм решила да пазя тайна, ще умра, но няма да кажа нито дума, господарке. И винаги ще бъда ваша приятелка — решително отвърна Лиди и от очите й капнаха няколко сълзи, не особено необходими според нея, но тя ги проля, за да допълни общата картина, което, изглежда, в такива моменти силно впечатлява жените. — Божията воля е такава, да бъдем приятелки, нали?