Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Батшеба се владееше отлично. Но когато заговори с изблик, гласът й не беше много спокоен:

— Вашите думи ме обиждат.

Това беше прошепнато с неописуема печал. Този мъж, напълно във властта на любовта, представляваше тягостна гледка.

— Това е свръх силите ми, ще полудея — изохка той. — Не би трябвало да ви моля, но сега ви умолявам. Бих искал да почувствате колко съм привързан към вас, но това е невъзможно. Дори само от човещина, проявете снизхождение и не ме изоставяйте сега!

— Аз съвсем не ви изоставям. Как бих могла? Та вие никога не сте били мой. — Тази вечер Батшеба, трезва и спокойна, мислеше, че никога не го е обичала, но за миг забрави онази февруарска вечер, когато, в плен на друго настроение, тя се бе обърнала сама към него.

— Но вие започнахте първа, още преди да бях помислил за вас! Аз не ви осъждам, защото дори сега чувствам, че непрогледният студен мрак — в който вероятно щях да продължавам да живея, ако вие не бяхте привлекли вниманието ми с онази картичка за Валентинов ден, както я наричате — сигурно щеше да бъде по-лош от запознанството ми с вас, въпреки че то ми донесе само мъка. Повтарям, имаше време, когато не ви познавах, дори не подозирах за съществуването ви, а вие ме подмамихте. И ако кажете, че не сте ме насърчили, не бих се съгласил.

— Вие го наричате насърчаване, а то беше само детинска игра за убиване на времето. Аз горчиво се разкайвах, горчиво. И плаках. Ще продължавате ли да ми го напомняте?

— Аз не ви обвинявам, а просто съжалявам за всичко това. Приех за истина шегата ви, а сега вие казвате, че това, което съм смятал за шега, е ужасно и непоносимо сериозно. Нашите настроения никога не съвпадат. Бих желал вашето чувство да прилича повече на моето или моето да бъде повече като вашето! О, ако можех да предвидя мъките, които щеше да ми донесе една невинна шега, как щях да ви проклинам; но сега виждам състоянието си и въпреки това не мога, не мога да ви осъждам, защото ви обичам прекалено много! Но да продължавам с това мекушаво, безполезно хленчене — не мога… Батшеба, вие сте първата жена, която съм поглеждал с помисъл за любов и може би защото почти очаквах да я получа, отказът ви е тъй мъчителен за мен. Вие почти ми обещахте! Не се опитвам да ви трогна и да ви накарам да се почувствате виновна. Няма никакъв смисъл. Аз трябва да понеса тази болка; няма да ми стане по-добре, ако причиня и на вас страдание.

— Но аз ви съжалявам, толкова дълбоко, толкова дълбоко! — съвсем честно рече тя.

— Не правете това, не правете това. Вашето съжаление не ме радва, тъй като не притежавам любовта ви; то няма да ми помогне. О, скъпа, колко мило ми говорехте зад острицата, когато хората ви къпеха овцете, а също в хамбара по време на стригането и онази прекрасна вечер във вашия дом! Къде отидоха всичките ви хубави думи, надеждата ви, че ще можете да ме обикнете? Къде е твърдото ви обещание да мислите за мен? Забравено ли е всичко? Забравено ли е?

Тя сдържа вълнението си, погледна го спокойно в очите и каза тихо, но уверено:

— Мистър Болдуд, аз не съм ви обещавала нищо. Ако бях някоя вятърничава жена, щяхте ли да ми засвидетелствате любовта си? Аз трябваше да ви покажа добрите си чувства, защото не съм някоя неблагодарница. Но тези развлечения бяха мимолетни. Такова беше времето — за развлечения. Откъде можех да зная, че това, което за другите мъже е игра, за вас е въпрос на живот и смърт? Бъдете разумен и не мислете лошо за мен!

— Не е нужно да ме убеждавате, не е нужно. Едно е сигурно: вие бяхте почти моя, а сега не е така. Всичко се промени и не забравяйте, че вие го променихте. По-рано не подозирах за съществуването ви и бях спокоен; сега вие също не означавате нищо за мен, но колко по-различно е второто нищо от първото. О, боже, по-добре изобщо да не бяхте ме насърчавали, за да ме отблъсквате след това!

Въпреки търпението си Батшеба започна да чувства неизгодността на позицията си. Тя се бореше отчаяно срещу женското у себе си, което я тласкаше към все по-силни усещания. Опита се да избяга от вълнението и да мисли за дърветата, небето и за всичко, което виждаше, докато упреците му се сипеха, но нейната находчивост сега отказваше да й помогне.

— Аз не съм ви насърчавала, изобщо не съм! — отвърна тя с цялата решителност, на която бе способна в момента. — Но моля ви, не ми се сърдете. Ще изтърпя да ми кажете, че не съм права, но ако ми го кажете спокойно! О, сър, простете ми и приемете всичко откъм веселата му страна!

— Веселата му страна! Има ли причина един измамен и измъчван от ревност мъж да бъде весел? Аз губя, а вие искате да се радвам, все едно печеля. О, небеса, колко сте безсърдечна! Ако знаех каква ужасна, горчива сладост ще ми донесе всичко това, щях да ви избягвам, изобщо нямаше да ви поглеждам, щях да бъда глух за вас. Казвам ви това, но вас какво ви е грижа! То не ви засяга.