Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Мериан се страхуваше да извика в присъствието на крадеца, но когато видя, че фигурата изчезна, тя се облече бързо, спусна се тежко по разклатената скърцаща стълба, изтича до къщата на Коган, която се намираше най-близо, и вдигна тревога. Коган извика Габриел, който сега живееше на предишното място, и те заедно отидоха до ливадката. Конят бе изчезнал.

— Тишина! — заповяда Габриел.

Ослушаха се. В неподвижния въздух отекнаха далечните звуци на конски тръс. Това беше някъде около Лонгпадъл Лейн — съвсем близо до циганския катун в Уедърбъри Ботъм.

— Това е нашата Дейнти. Нейните стъпки! Сигурен съм — каза Джан.

— Божичко! Какво направих! Как ще се разгневи господарката, като се върне! Как ще ни ругае! — изпъшка Мериан. — Как ми се ще това да беше се случило, когато тя си е в къщи. Тогава вината нямаше да падне върху нас!

— Трябва да го настигнем — решително каза Габриел. — Аз ще отговарям за всичко пред мис Евърдийн. Да, ще тръгнем след него.

— Бога ми, не виждам как ще го догоним — въздъхна Коган. — Много са ни тежкоподвижни конете за тази работа. Единствено малката Попит е бърза, но какво може да направи тя с двама ездачи на гърба си? Само с онази двойка отвъд оградата можем да направим нещо.

— Коя двойка?

— Тайди и Мол на мистър Болдуд.

— Тогава почакайте ме. Скоро ще се върна — рече Габриел. Той се спусна надолу по хълма към къщата на мистър Болдуд.

— Фермерът Болдуд не е в къщи — каза Мериан.

— Толкова по-добре — отбеляза Коган. — Аз знам защо е излязъл.

След четири-пет минути Оук се появи тичешком с два оглавника в ръка.

— Къде ги намери? — попита Коган, а после се обърна и скочи на оградата, без да дочака отговор.

— Под стряхата. Знаех, че ги държи там — отвърна Габриел, който го следваше. — Коган, можеш ли да яздиш без седло? Защото сега нямаме време да търсим седла.

— Като нищо — заяви Джан.

— Мериан, ти си лягай — извика Габриел от оградата.

Когато стъпиха на пасището на Болдуд, те пъхнаха оглавниците в джобовете си, за да ги скрият от конете, които щом видяха, че мъжете са с празни ръце, покорно се оставиха да бъдат хванати за гривите, и тогава оглавниците ловко им бяха сложени. Тъй като нямаха мундщуци, нито юзди, Оук и Коган си направиха импровизирани юзди, като прекараха през зъбите на животните по едно въже и го завързаха от другата страна. Оук се метна отстрани на коня, а Коган едва се покатери, след като стъпи на една скамейка. Те излязоха през портата и препуснаха след крадеца. Нямаха представа в какво превозно средство е запретнат конят.

След три-четири минути стигнаха до Уедърбъри Ботъм. Огледаха внимателно всичко около пътя. Циганите ги нямаше.

— Негодници! — прошепна Габриел. — Чудно, накъде ли са тръгнали?

— Направо, сигурен съм — каза Джан.

— Отлично. Нашите коне са по-добри. Трябва да ги настигнем — заяви Оук. — А сега напред, с пълна скорост!

Не се чуваше никакъв шум от кола. Когато отминаха Уедърбъри, трошлякът по пътя стана по-мек и глинест. Дъждът го беше намокрил, без да го разкаля. Неочаквано Коган спря Моли и слезе.

— Какво има? — попита Габриел.

— Ние не можем да чуем нищо. Затова трябва да вървим по следите им — отвърна Джан и бръкна в джоба си. Извади кибрит, драсна една клечка и я доближи до земята. Тук беше валяло повече. Всички стъпки и отпечатъци от подкови бяха изгладени или заличени от дъжда и сега представляваха просто дупки, пълни с вода, които отразяваха пламъка от кибритката като очи. Две следи явно бяха съвсем нови; браздите бяха празни и сухи, а не пълни с вода каналчета като другите. Отпечатъците от копитата даваха ясна представа за хода на коня — две двойки следи, на равни отстояния от около три-четири фута, като левите и десните отпечатъци от всяка двойка стояха точно един срещу друг.

— Ами да! — възкликна Джан. — Такива следи означават силен галоп. Разбира се, че няма да ги чуем. А конят е запретнат, виж браздите. Да, това е нашата кобила, сигурен съм!

— Откъде знаеш?

— Старият Джими Харис я подкова миналата седмица. А неговата работа винаги мога да я позная.

— Останалите цигани сигурно са тръгнали по-рано или по друг път — отбеляза Оук. — Няма ли други следи?

— Няма.

Те продължиха. Яздиха уморително дълго. Старият часовник на Джан Коган удари един часа. Джан драсна още една клечка и отново разгледа земята.

— Тук вече е минал на лек галоп — отбеляза той и хвърли клечката. — Ходът криволичи и е доста халтав за кабриолет. Ако питаш мен, пресилили са кобилката още в началото. Ще ги хванем.