Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Запознанството сигурно щеше да приключи с това и двамата щяха да се забравят, ако в края на седмицата не се случи едно произшествие. Този следобед застудя, а привечер мразът неусетно здраво стегна всичко. В такова време в селата дъхът на спящите замръзваше върху чаршафите, а в салоните на хубавите градски къщи с дебели стени лицата на седящите пред камините пламтяха, докато гърбовете им бяха леденостудени. Тази нощ много врабчета заспаха без вечеря по голите клони на дърветата.

С наближаването на времето за доене Оук, както обикновено, зае своя наблюдателен пост над обора. Когато измръзна, той хвърли още по един наръч слама на овцете, които очакваше да се обагнят, и се върна в къщичката да сложи дърва в печката. От пролуката на прага вятърът подвяваше. Оук я запуши и извъртя къщичката малко на юг. Вятърът влизаше вече само през срещуположните отдушници.

Габриел знаеше много добре, че когато вратата е затворена и печката запалена, единият отдушник непременно трябва да е отворен — и то винаги този, в който вятърът не духа. Той затвори отдушника откъм заветната страна и се обърна да отвори другия, но като размисли, реши да остави затворени и двата за малко, докато в къщичката се стопли. И седна.

Заболя го главата, нещо непривично за него, и той си помисли, че е от умората — вече няколко нощи спеше само на пресекулки. Каза си, че сега трябва да стане и да отвори отдушника, а после да си легне. Обаче заспа, преди да вземе тази предпазна мярка.

Така и не разбра колко време е бил в безсъзнание. В първите фази на пробуждането му се стори, че с него се случва нещо странно. Кучето виеше, главата го болеше ужасно — някой го разтърсваше, нечии ръце развързваха шалчето на врата му.

Когато отвори очи, той видя, че здрачът по някакъв особен начин е преминал в тъмнина. До него седеше същата девойка с необикновено красиви устни и ослепително бели зъби. Нещо повече — и това беше най-удивителното — главата му лежеше в нейния скут, лицето и вратът му бяха противно мокри, а пръстите й разкопчаваха яката му.

— Какво се е случило? — глупаво попита Оук.

Изглежда, тя се зарадва, но не толкова, че да се засмее.

— Сега вече мога да кажа, че нищо — отвърна тя, — тъй като сте жив. Просто чудо е, че не сте се задушили в тази ваша къщичка.

— Ах, тази къщичка! — промърмори Оук. — Платих за нея десет фунта. Но ще я продам и ще седя под сламен навес, както някога са правели хората, и ще спя на наръч сено! Почти същото щеше да ми се случи онзи ден! — И Габриел удари с юмрук по пода.

— Къщичката не е виновна — отбеляза девойката с тон, който показваше, че е рядко изключение сред жените: още преди да започне фразата, тя бе обмислила докрай това, което искаше да каже, и не търсеше думи, за да го изрази. — Смятам, че е трябвало да проявите малко съобразителност и да не затваряте отдушниците. Постъпили сте глупаво.

— Да, не трябваше да ги затварям — разсеяно отвърна Оук, който правеше всичко възможно, за да продължи тази близост — нали лежеше в скута й, — да улови и задържи този миг, преди той да отлети безвъзвратно в миналото. Искаше му се да сподели преживяванията си, но да се опитва да предаде това необяснимо чувство с грубите средства на речта беше все едно да задържи аромат в сито. И Габриел замълча.

Тя му помогна да седне. Оук започна да бърше лицето си и да разтърсва глава и тяло като Самсон, който изпробва силата си.

— Как мога да ви благодаря? — най-после попита той признателно, след като привичната мургава руменина се завърна върху лицето му.

— О, няма защо — усмихна се девойката в очакване на следващата забележка на Габриел, каквато и да е тя.

— Как ме намерихте?

— Когато дойдох да издоя Дейзи, чух, че кучето вие и дращи по вратата на къщичката. Имате късмет, защото млякото й вече намалява и може би от следващата седмица няма да идвам вече. Кучето ме видя, скочи и захапа полата ми. Тръгнах след него и първо огледах къщичката да видя дали отдушниците са отворени. Чичо ми има такава къщичка и съм го чувала да казва на своя пастир да не ляга да спи вътре, ако дупките са затворени. Отворих вратата и видях, че лежите като мъртъв. Нямаше вода и аз изсипах върху вас млякото, без да съобразя, че то е топло и това няма да помогне.

— Ако не бяхте вие, може би щях да умра! — тихо произнесе Габриел, по-скоро на себе си, отколкото на нея.

— О, не — възрази девойката. Тя, изглежда, предпочиташе не толкова трагичен изход; след като спасиш човек от смърт, неволно се налага да поддържаш разговора с него на висотата на тази благородна и героична постъпка, а това никак не й се искаше.