Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Вие спасихте живота ми, мис… Не знам как се казвате… Известно ми е името на леля ви, но вашето не.

— Засега предпочитам да не го съобщавам. Защо да ви го казвам, като с вас няма да имаме вземане-даване?

— Все пак бих искал да го зная.

— Можете да попитате леля ми. Тя ще ви го каже.

— Аз се казвам Габриел Оук.

— А аз не. Изглежда, много си харесвате името, та го произнасяте с такова удоволствие, Габриел Оук.

— Знаете ли, това е единственото ми име, за цял живот, и смятам да се възползвам докрай от него.

— Моето винаги ми се е струвало особено и неприятно.

— Тогава мисля, че скоро трябва да го смените.

— Пази боже! Габриел Оук, изглежда, вие обичате да правите предположения за хора, които не познавате?

— Е, мис, извинявам се. Реших, че това ще ви хареса. Но знам, че не мога да се меря с вас в приказките. Никога не съм имал такива способности. Все пак благодаря ви. Позволете да стисна ръката ви!

Тя се поколеба, объркана и малко смутена от старомодната учтивост, с която той завършваше така безгрижно проведения разговор.

— Добре — отвърна девойката и му подаде ръката си, свивайки устни с престорено безразличие, като непристъпна свенливка. Той я задържа за миг и от страх, че се е показал много експанзивен, стигна до другата крайност, докосвайки пръстите й нерешително, като стеснително момче.

— Колко жалко — каза той след миг.

— За какво?

— Че толкова скоро ви пуснах ръката.

— Ако искате, ето я пак. Заповядайте — и тя отново му подаде ръката си.

Този път Оук я задържа по-продължително — дори удивително дълго.

— Колко е мека… а сега е зима! Не е напукана, нито загрубяла. Нищо й няма! — прошепна той.

— Стига… Достатъчно я държахте — заяви тя, но не я изтегли. — Струва ми се, че искате да я целунете? Ако желаете, моля!

— Изобщо не мислех такова нещо — простодушно отбеляза Габриел, — но много ще…

— Не, няма! — тя издърпа ръката си.

Габриел почувства, че отново е проявил нетактичност.

— Ще трябва да отгатнете как се казвам — закачливо подхвърли тя и изчезна.

Само скритото женско превъзходство не дразни мъжа, освен когато съществува някаква надежда то да бъде покорено.

Тази миловидна и бойна девойка скоро наруши силно покоя на младия фермер Оук. Тъй като любовта е необикновено жесток лихвар (истинското чувство при размяната на сърцата се поражда от очакването за неизмерима печалба: също както при други по-прозаични сделки, двете страни разчитат на големи облаги — морални или физически), всяка сутрин, когато Оук преценяваше своите шансове, чувствата му се колебаеха като паричния курс на борсата. Всеки ден той очакваше появяването на девойката точно така, както неговото куче очакваше да бъде нахранено. Поразен от това унизително сходство, Оук вече изобщо не поглеждаше кучето. Обаче той продължаваше да наднича през плета в очакване на нейното идване и по този начин чувствата му се задълбочиха, без това да упражни желания ефект върху нея. За сега Оук нямаше определени намерения, не знаеше как да заговори за това, което изпълваше сърцето му, и тъй като не можеше да се изразява изискано и красиво, с фрази

Поразпита съседите и разбра, че девойката се казва Батшеба Евърдийн, а млякото на кравата ще спре след около седмица. Той очакваше със страх осмия ден.

Най-после този ден настъпи. Кравата престана да дава мляко за тази година и Батшеба Евърдийн вече не се появи на хълма. Габриел беше стигнал до състояние, за чието съществуване само допреди няколко дни не бе и предполагал. Той вече обичаше да си повтаря „Батшеба“ за собствено удоволствие, вместо да си подсвирва; започна да харесва черна коса, въпреки че още от момче предпочиташе кестенява. Откъсна се съвсем от хората и те постепенно престанаха да го забелязват. Любовта е зрееща сила, заложена в преходната слабост. Бракът превръща безумието в сигурност, а силата на тази сигурност трябва да бъде, и за щастие много често е, правопропорционална на степента на оглупяването, чието място заема. Оук започна да съзира някаква светлинка в тази посока и си каза: „Тя ще стане моя жена, друг изход няма.“

Напоследък той постоянно търсеше благовиден повод да отиде в селото, където живееше лелята на Батшеба.

Тази възможност му се удаде след смъртта на една овца, оставила осиротяло агънце. Една ясна януарска сутрин, която изглеждаше като лятна, но беше студена съвсем по зимному, когато радостно настроените хора поглеждаха сивкавите просвети сред посребрените от слънцето облаци с надеждата, че още малко и небето ще стане синьо, Оук сложи агънцето в голяма хубава кошница за неделни излети закрачи през пасбището към къщата на лелята, мисис Хърст. Кучето Джордж подтичваше зад него със загрижено изражение — може би поради сериозния обрат, който приемаха делата на пастира.