Томас Харди: Далече от безумната тълпа

— Трябва да купим овесено брашно — каза по-възрастната жена. — Триците са на свършване.

— Да, лельо. Утре, веднага щом съмне, ще ида с коня.

— Но ние нямаме дамско седло.

— О, аз мога да яздя и на другото, вярвай ми.

Като чу това, Оук пожела да задоволи любопитството си и да види лицето на младата жена. Но пелерината пречеше. Когато гледаме отблизо и хоризонтално, преценката ни за формите и цветовете е доста по-реална. Но сърцето на Габриел жадуваше богиня. От известно време у него назряваше необходимостта да запълни една все по-нарастваща пустота. И ако очите му можеха още от самото начало да видят лицето на младата жена — красиво или не чак толкова, — от необичайната позиция, която предоставяше пълна свобода на въображението, те щяха да задоволят желанието на сърцето. От непознатата жена копнежът извайваше красавица.

По някакъв каприз на природата — която като грижовна майка, въпреки заетостта си, отделя време да ощастливи своите деца — младата жена свали наметката и върху червения жакет се разсипаха черните й коси. Оук веднага позна героинята от жълтата каруца, със саксиите мирта и огледалото: казано по-прозаично, това бе жената, която му дължеше два пенса.

Те сложиха теленцето отново при майка му, взеха фенера и излязоха. Светлината се смаляваше надолу по хълма, докато се превърна в едва забележимо петънце. Габриел Оук се върна при стадото си.

Денят се пробуждаше бавно. Всяко утро ражда нови надежди и едва бе съмнало, Оук отново пое към буковата гора, макар че единствената причина за това беше наблюдаваната от него нощна сцена. Замислен, той крачеше сред дърветата, когато изведнъж чу тропот на копита и в подножието на хълма, на пътечката, която водеше нагоре, покрай обора с кравите се показа девойка, възседнала кафяв кон. Беше младата жена от предишната нощ. Габриел веднага си спомни думите й за отнесената от вятъра шапка; може би тя идваше да я потърси. Той бързо огледа канавката, тръгна по нея и след десетина ярда намери шапката сред листата. Взе я и се върна в къщичката си. Тук, от своето прикритие, той започна да наблюдава през малкия отвор приближаващата се ездачка.

Като се изкачи на хълма, тя се озърна, после надникна през плета. Габриел се канеше да излезе и да върне шапката, но неочакваното представление, на което стана свидетел, просто го смая и той забрави за намеренията си. Пътеката минаваше покрай обора, през горичката; беше тясна, само за пешеходци; клоните на дърветата се простираха хоризонтално на около седем фута над земята и беше невъзможно човек да язди изправен под тях. Девойката, която не бе облечена в костюм за езда, се огледа бързо, като да се увери, че наоколо няма никой и ловко се отпусна назад върху гърба на коня. Главата й беше над опашката, краката — изпънати напред, а очите гледаха нагоре, към небето. Тя се плъзна в това положение стремително като риба и безшумно като ястреб. Очите на Габриел едва успяха да проследят движенията й. Високият дългунест кон, който, изглежда, беше свикнал с подобни промени в ездитната стойка, съвсем спокойно продължи хода си. Така ездачката мина под ниските клони.

Девойката лежеше съвсем уверено върху гърба на коня и след като прекоси горичката по този начин, тя зае друга, още по-удобна стойка. На коня нямаше дамско седло и явно не беше възможно да се язди удобно по женски. Изправяйки се в обичайната си поза, като млада фиданка, тя се огледа отново и въпреки че никак не подобаваше на една жена, седна по мъжки и препусна към мелницата.

Развеселен, малко озадачен, Оук окачи шапката в къщичката и отиде при овцете. След около час девойката се върна с привързан на седлото чувал с трици, този път възседнала коня, както е прието. Когато наближи обора, посрещна я едно момче с ведро за доене. Тя му хвърли поводите и скочи от коня. Момчето го отведе и остави ведрото на младата жена. Скоро откъм обора започнаха да долитат ту звънки, ту приглушени звуци — някой доеше крава. Габриел взе изгубената шапка и зачака до пътеката, по която девойката щеше да мине на връщане. Тя се показа с ведро в ръка, което висеше до коляното й. От изпънатата за равновесие лява ръка се виждаше достатъчно и Оук съжали, че това не беше се случило през лятото, когато сигурно цялата ръка щеше да бъде открита. Сега по лицето й бе изписано такова тържествуващо задоволство, сякаш с целия си вид тя заявяваше, че нейното съществуване на белия свят трябва да радва всички; и това дръзко предположение съвсем не изглеждаше предизвикателно, защото всеки очевидец би почувствал, че е, общо взето, вярно. По същия начин изключителната изразителност, която в думите на посредствения би изглеждала смешна, увеличава силата на гения и придава на словото му още по-голяма внушителност. Изненадана, тя видя лицето на Габриел, изгряло над плета като месечина.