Томас Харди: Далече от безумната тълпа

Пазачът на бариерата изгледа отдалечаващата се каруца.

— Хубаво момиче — подхвърли той на Оук.

— Но и то си има недостатъците — отбеляза Габриел.

— Сигурно.

— И най-големият е… както при всички жени.

— Гледа отвисоко, а?

— Не.

— Какво тогава?

Може би малко засегнат от безразличието на хубавата пътничка, Габриел погледна назад, към плета, откъдето бе станал свидетел на нейното представление, и отвърна:

— Суетата.

Беше почти полунощ, в навечерието на свети Томас 2 2 Свети Томас — 21 декември. , най-късия ден в годината. От север налитаха опустошителни ветрове и брулеха хълма, откъдето онази слънчева сутрин преди няколко дни Оук бе наблюдавал жълтата каруца и красивата пътничка.

Норкомбският хълм — недалеч от пустеещия Толър-даун — беше място, което кара пътника да мисли, че стои пред едно от най-солидните земни образувания. Представляваше безформено възвишение от варовик и пръст — но такъв хълм можеше да издържи и най-разрушителния катаклизъм, докато други, далеч по-внушителни планински зъбери и шеметни гранитни пропасти биха се заличили от лицето на земята.

Северният му склон беше покрит със залинели стари буки. Силуетът, образуван от короните им над билото, го украсяваше като с грива. Тази нощ дърветата защищаваха южния склон от острите пориви на вятъра, който ги шибаше с недоволен вой и се опитваше да премине през горичката, а после стихваше съвсем и тогава се чуваше само шумоленето му сред високите клони. Сухите листа се надигаха и подскачаха, сякаш вряха на огън. От време на време тих като въздишка полъх измъкваше няколко от тях от канавката и ги отнасяше в тревата. Останалите все още по клоните листа политаха надолу и звучно тупкаха по стволовете на дърветата.

Между този полуоголен рид и неясния, безмълвно-неподвижен хоризонт се разстилаше тайнствено пространство, обгърнато от непроницаема безкрайна пелена от мъгла. Долитащите от тази посока звуци подсказваха, че и там, зад мъглата, става същото, което ставаше и тук. Тъничките тревички бяха изложени на ветрове с най-различна сила и посока — един ги разлюляваше, друг ги покосяваше жестоко, а трети ги погалваше като с мека четка. Пътникът инстинктивно се вслушваше как дърветата отляво и отдясно стенат или пропяват като редуващите се напеви на църковен хор. Крайпътните храсти откъм заветната страна подхващаха напева и го понижаваха до едва доловим плач и накрая лудешкият порив на вятъра заглъхваше бавно на юг.

Небето бе удивително ясно и блещукането на звездите напомняше пулсирането на общо тяло с едно голямо сърце. Вятърът духаше точно към Полярната звезда, а след залеза Голямата мечка се бе извъртяла на изток и сега се намираше под прав ъгъл към меридиана. Разликата в цвета на звездите — за която в Англия често се говори, но много рядко се вижда — тук беше ясно забележима. Царственото сияние на Сириус пронизваше очите със стоманен блясък, Капела 3 3 Капела — звезда от съзвездието Колар; букв. (лат.) — коза. беше жълта, Алдебаран 4 4 Алдебаран — звездата Алфа от съзвездието Бик се нарича Алдебаран („Окото на бика“). и Бетелгейзе 5 5 Бетелгейзе — звездата Алфа от съзвездието Орион се нарича Бетелгейзе („Рамото на гиганта“). светеха огненочервени.

Когато в такава ясна нощ човек се изправи на самотен хълм, той почти осезаемо чувства движението на земята от запад на изток. Усещането е предизвикано от величественото придвижване на звездите, което се долавя, ако стоиш няколко минути неподвижно или се вгледаш внимателно. Създава се от вятъра или от самотата. Но каквато и да е причината, впечатлението, че плуваш заедно със земята сред безкрая, е ярко и незабравимо. „Поезия на движението“ е често употребяван израз. За да изпитате това върховно удоволствие, е нужно само да застанете на някое високо място в полунощ и след като първо сте се разграничили от огромната маса на цивилизованото човечество — която като цяло гледа пренебрежително и равнодушно на подобни действия в този час на нощта, — дълго и безмълвно да наблюдавате собственото си движение сред звездите. Трудно е след такава нощна гледка да се върнете обратно на земята и да повярвате отново, че човек е мъничък и слаб, загубен сред вселената.

Изведнъж на това място под небето се разнесоха необичайни звуци. Те предлагаха чистота, каквато воят на вятъра не притежаваше, и последователност, която не се срещаше никъде в природата. Това бе флейтата на фермера Оук.