Томас Харди: Далече от безумната тълпа

На върха на товара девойката седеше неподвижно сред маси и обърнати столове, облегната на голям дъбов сандък, почти скрита от саксии с мушкато, мирта и кактуси, и клетка с канарче — всичко това най-вероятно свалено от прозорците на току-що опразнен дом. Една котка във върбова кошница беше надигнала леко капака и с присвити очи разнежено наблюдаваше птичетата наоколо.

Чуваше се само как канарчето подскача в своя затвор. Хубавата девойка остана известно време спокойна, после погледна внимателно надолу, но не към птицата, нито към котката, а към един продълговат пакет между тях. Извърна се да види дали коларят се връща. Нямаше го и погледът отново се устреми към пакета, сякаш мислеше за това, което е в него. Най-после го придърпа в скута си и го разгърна: появи се малко въртящо се огледало, в което тя започна внимателно да се оглежда. Устните й се разтвориха в усмивка.

Утрото бе прекрасно и на слънчевата светлина тъмночервеният жакет припламна до алено, а отражението хвърли отблясъци върху бялото лице и тъмната коса. Мушкатата, миртите и кактусите около девойката бяха свежи и зелени, и в този безлистен сезон придаваха на нея, на конете, каруцата и покъщнината своеобразен пролетен чар. Какво я бе прихванало да се докарва пред очите на лястовиците, косовете и незабелязания от нея фермер, които бяха единствените наблюдатели — може би за проверка на способностите си в изкуството да се усмихва, — никой не знае, но накрая престорената усмивка премина в естествена. Девойката поруменя, а когато видя това в огледалото, пламна още повече.

Промяната на обичайното място, обстоятелствата и времето за извършването на това действие — от будоарния час за тоалет до пътуването на открито — придаваше на ленивите й движения известна чудатост, каквато те в действителност не притежаваха. Прелестна гледка. Деликатна женственост кокетираше пред слънцето, което я обливаше с неподправена свежест. Докато Габриел Оук наблюдаваше тази сцена, колкото и да беше склонен към снизходителност, не можа да се сдържи и направи съответния скептичен извод. Младата жена нямаше никаква наложителна причина да се оглежда. Тя не оправи шапката си, не отметна коса, не приглади някоя къдрица — с една дума не направи нищо, което да покаже, че с такова намерение е извадила огледалото. Тя просто съзерцаваше себе си като някакво красиво природно произведение от женски пол, а мислите й, изглежда, летяха към неопределени и далечни, но все пак правдоподобни драми с мъжко участие — обещаващи вероятни победи, а усмивките й бяха във фазата, в която героинята си представя как покорява и губи сърца. Обаче това бе само предположение, а цялата поредица от действия бе показана тъй безгрижно, че да се търси някакъв умисъл в тях би било най-малкото прибързано.

Чуха се стъпките на коларя. Девойката пъхна огледалото в пакета и нагласи всичко на място.

Когато каруцата отмина, Габриел се показа на наблюдателния си пост, излезе на пътя и я последва до бариерата в подножието на хълма, където обектът на неговото съзерцание спря да плати пътна такса. Оставаха му още двадесетина крачки, когато чу някаква препирня. Пътниците от каруцата и пазачът на бариерата спореха за два пенса.

— Племенницата на госпожата казва, че съм ти дал достатъчно, сребролюбецо, и няма да плати нито пени повече — каза коларят.

— Добре. Тогава племенницата на госпожата няма да мине — отвърна пазачът и спусна бариерата.

Оук изгледа един подир друг спорещите и се замисли. Според него беше дребнаво човек да се пазари за два пенса. Три пенса имаха определена стойност като пари — при една средна надница това представляваше осезаема загуба и за такава сума си струваше да се караш — но два пенса…

— Ето — намеси се той, като пристъпи напред и подаде два пенса на пазача. — Пусни момичето да мине.

После вдигна очи към нея. Тя чу думите му и погледна надолу.

Физиономията на Габриел бе нещо средно между хубостта на Свети Йоан и грозотата на Юда Искариотски, стъклописани в църквата, където се черкуваше, и нито една отличителна черта не можеше да бъде отделена и удостоена с похвала или неодобрение. Девойката с червения жакет и тъмната коса, изглежда, установи същото, защото хвърли към него кратък пренебрежителен поглед и заповяда на коларя да продължи. Може би този поглед беше нейната проява на признателност към Габриел, но във всеки случай тя не я изрази с думи. Най-вероятно бе сметнала, че Габриел не заслужава това, защото помагайки й да продължи пътя си, той й попречи да се наложи, а знаем как жените приемат подобни услуги.