Томас Харди: Далече от безумната тълпа

Като помагало за определяне на времето мистър Оук носеше предмет, който можеше да се нарече сребърен часовник; с други думи, що се отнася до формата и предназначението, това беше часовник, а според размерите — малък будилник. Инструментът, няколко години по-стар от дядото на Оук, имаше странното свойство да върви твърде бавно или изобщо да не върви. Малката му стрелка от време на време се разхлабваше и започваше да се върти свободно около оста и тогава, въпреки че голямата показваше минутите точно, никой не можеше да каже към кой час принадлежат те. На необяснимите спирания на часовника Оук противодействаше с разтърсвания и удари. А срещу всякакви погрешни заключения по причина на гореспоменатите два дефекта се застраховаше, като непрекъснато наблюдаваше и сравняваше положението на слънцето и звездите или често залепваше лице в прозорците на съседите и се вглеждаше напрегнато в стенните часовници със зелени циферблати, докато различи часа. Струва си да добавим, че джобчето на часовника беше трудно достъпно, защото се намираше доста високо в пояса на панталоните (който, от своя страна, бе разположен почти на гърдите му, и то под жилетката) и процедурата по изваждането на часовника бе свързана с допълнителни усилия. Това ставаше обезателно след отмятане и силно извиване на тялото на една страна, сбръчкване на устата и лицето, които в резултат на този напън се превръщаха в моравочервена буца, и най-после съсредоточено издърпване на часовника с ланеца, като ведро от кладенец.

Но ако в днешното необикновено меко, слънчево декемврийско утро някой по-наблюдателен човек видеше Габриел Оук, сигурно щеше да промени мнението си за него. Младежката руменина се бе запазила по лицето му и зрелостта още не бързаше да го навести; дори в някои отделни бръчици се забелязваха следи от нещо момчешко. Представена с подобаващата й сериозност, осанката му сигурно щеше да бъде доста внушителна. Но както знаем, някои селяни, а също и граждани, отдават предпочитание на духовното пред телесното: така фигурата губи от своята представителност. Оук не беше прегърбен, но поради някакво кротко, почти монашеско смирение, което, изглежда, бе причина да смята, че не трябва да предявява големи претенции към този свят, той вървеше стеснително, едва забележимо приведен. Ако някой разчита околните да го преценят по външния вид, а не по телесната му издръжливост, това може да се счита за недостатък, който за щастие беше чужд на Оук.

Той навлизаше във възрастта, когато „млад“ вече не беше задължително прилагателно към „мъж“. Оук изживяваше най-щастливия период на възмъжаването, когато разум и чувства са ясно разграничени. Отминала бе лекомислената младост, която ги бърка, но не бе настъпила зрелостта, за да ги слее, под влиянието на жена и семейство, в новото качество на предразсъдъци. Накратко, той беше двадесет и осем годишен ерген.

Полето, през което вървеше тази сутрин Оук, преминаваше постепенно в едно възвишение, наречено Норкомбски хълм. Пътят между Еминстър и Чокнютън се изкачваше по разклонение на този хълм. Поглеждайки над плета, Оук видя, че по надолнището към него се приближава украсена яркожълта каруца на пружини, теглена от два коня. Коларят вървеше отстрани, вдигнал отвесно камшика си. Каруцата беше натоварена с покъщнина и саксии, а най-отгоре седеше красива девойка. Не бе изминала и минута, откакто Габриел забеляза каруцата и ето че тя спря току пред него.

— Задния капак го няма, мис — рече коларят.

— Значи него чух да пада — отвърна момичето с нежен, макар и не съвсем нисък глас. — Когато се изкачвахме, чух някакъв шум, но не разбрах откъде идва.

— Ще изтичам да го потърся.

— Добре.

Умните коне стояха спокойно. Стъпките на коларя заглъхнаха в далечината.