Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Батшеба просто онемя. Все пак не можеше да му отвърне рязко и грубо, защото той наистина беше дошъл да помогне за сенокоса.

— Добре! — продължи Трой. — Готов съм да приема, че има комплименти, които граничат с дързостта и може би в това е вината ми. Същевременно има отношение, което е явно несправедливо и в това е вашата вина. Само защото един прям, простодушен човек, когото никога не са учили да се преструва, казва честно това, което мисли, а може би просто се е изпуснал, с него се държат като с нечестивец.

— Но нашият случай съвсем не е такъв — каза Батшеба и се обърна да си върви. — Аз не позволявам на непознати да се държат разпуснато и безцеремонно с мен, дори и да ме хвалят.

— Аха, значи ви оскърбява не самият факт, а начинът на изразяване! — спокойно отбеляза той. — Но колкото и да е тъжно, за мен остава удовлетворението, че съм казал чистата истина, независимо от това дали думите ми са били приятни, или неприятни за вас. А може би предпочитате да ви бях видял и да кажа на познатите си, че сте най-обикновена безинтересна жена, та веднъж завинаги да се избавите от любопитните им погледи? Не! Аз не съм способен да се отнеса тъй глупаво към красотата, само за да поощря излишната скромност на една такава жена, единствена по рода си в Англия.

— Всичко, което казвате, е измислица — рече Батшеба и неволно се усмихна на хитрата му маневра. — Вие сте рядко изобретателен, сержант Трой. Не можехте ли онази вечер просто да минете покрай мен, без да казвате нищо? Ето за това ви упреквам.

— Не можех. Половината от удоволствието при което и да е чувство се състои в това, че ви се иска да го изразите, както направих аз. Същото щеше да бъде, ако вие бяхте някоя грозна старица — тогава сигурно щях неволно да възкликна.

— Отдавна ли страдате от такава силна впечатлителност?

— От най-ранно детство, откакто се научих да различавам красотата от уродството.

— Предполагам, тези ваши представи не се ограничават само с външността, а се разпростират и върху душевните качества?

— За морала или религията, моята или чиято и да е, не смятам да говоря. Все пак аз сигурно щях да бъда много добър християнин, ако вие, красивите жени, не бяхте направили от мен идолопоклонник.

Батшеба продължи напред, за да прикрие неволната си усмивка и предателските трапчинки по бузите. Размахвайки пръчката си, Трой я последва.

— Мис Евърдийн, прощавате ли ми?

— Съмнително е.

— Защо?

— Говорите неща…

— Казах, че сте красива и ще го повторя, защото… защото това е истината. Вие сте най-прекрасната жена, която съм виждал, кълна се! Честна ду…

— Престанете, престанете! Не желая повече да слушам вашите клетви! — извика Батшеба смутена, защото в нея възмущението се бореше с неудържимото желание да слуша още.

— И отново повтарям: вие сте необикновено пленителна жена. И в това, което казвам, няма нищо удивително, нали? То е очевидно. Не ви е приятно, че толкова бурно изразих мнението си и то не ви подейства особено убедително, защото за вас не означава нищо, но е напълно искрено. Тогава защо не ми простите?

— Защото… защото е неискрено — съвсем по женски прошепна тя.

— Не сте права. Кое е по-страшно — че аз прегрешавам третата божа заповед, или че вие престъпвате деветата?

— Струва ми се, че не се изразявате напълно правилно. Аз не съм чак толкова красива — уклончиво отвърна тя.

— Боя се, че грешите. Мис Евърдийн, позволете ми да кажа с всичкото уважение, което изпитвам към вас, че вината е във вашата скромност. Все пак невъзможно е да не са ви го казвали, защото всички са единодушни, а на другите можете да вярвате.

— Но те не говорят точно така.

— Не ви вярвам.

— Във всеки случай не са ми го казвали така направо както правите вие — продължи тя, позволявайки постепенно да бъде въвлечена в разговора, който тя смяташе решително да прекрати още в самото начало.

— Но вие знаете, че те мислят така, нали?

— Не… тоест… разбира се, чувала съм от Лиди, че така говорят за мен, но… — тя се обърка.

Предаде се… Ето какво означаваше, въпреки сдържаността й, този наивен отговор. Предаде се, без да подозира това, призна се за победена. И нищо не можеше да изрази това по-красноречиво от безпомощната недовършена фраза. Лекомисленият сержант се усмихна вътрешно и като че ли и дяволът се подаде от преизподнята и се подсмихна, защото в този миг се решаваше човешка съдба. Лицето и тонът на Батшеба безпогрешно показваха, че кълнът, който щеше да разруши основата, вече е пуснал корени в пукнатината: останалото беше въпрос на време и на естествения ход на събитията.