Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— О, мис Батшеба! Това е много жестоко!

— Не, не е. Какво жестоко има тук?

— Вие никога няма сама да ме заговорите. Аз няма да остана дълго тук. Скоро ще затъна в унилата скука на казармените учения и може би нашият полк ще бъде изпратен някъде другаде. А вие искате да ме лишите от единствената невинна радост в моя тъжен живот, както богатият от притчата отнел овчицата на сиромаха. Явно великодушието не е отличителна черта на жените.

— А вие кога заминавате? — с интерес попита тя.

— След един месец.

— А защо ви е толкова приятно да разговаряте с мен?

— Как можете да питате, мис Евърдийн? Да питате вие, която знаете каква е вината ми.

— Ако подобна дреболия е тъй важна за вас, нямам нищо против — нерешително, със съмнение в гласа отвърна тя. — Но за вас всъщност да разговаряте с мен не означава толкова много, нали? Вие само така говорите, сигурна съм, само така говорите, колкото да мине времето.

— Вие сте несправедлива, но да не говорим повече за това. Така ме ощастливихте с вашето благоразположение, че съм готов да заплатя всяка цена и няма да се обиждам на тона ви. Да, за мен това означава много, мис Евърдийн. Сигурно мислите, че само един глупак може да цени мимоходом подхвърлената думичка, дори и само едно „здравей“. Може и да съм глупак, не знам. Но нали вие никога не сте били на мястото на мъжа, който стои пред една жена, и то ако тази жена сте вие.

— И какво от това?

— Това значи, че вие нямате представа какво изпитва той. Да ви пази бог и никога да не изпитате това!

— Глупости! А вие сте ласкател! И какво изпитва той? Много ще ми бъде интересно да науча.

— Накратко, за него е мъчение да мисли за нещо друго, да се вижда и говори с когото и да е освен с нея, а да я гледа и слуша също е мъчително.

— О, сержанте, вие прекалявате. Преструвате се! — рече Батшеба, поклащайки глава. — Думите ви са прекалено красиви, за да бъдат истина.

— Не, не се преструвам — честна войнска дума!

— Но защо е така? Разбира се, аз не ви питам съвсем сериозно.

— Защото вие подлудявате човека… и аз просто съм обезумял.

— Да, имате такъв вид.

— Така е.

— Но вие сте ме виждали само веднъж, онази вечер.

— Това няма значение. Мълнията поразява мигновено. Влюбих се във вас начаса — влюбен съм във вас и сега.

Батшеба го изгледа любопитно от глава до пети, но не посмя да вдигне поглед към очите му.

— Това звучи невероятно и не ви вярвам — сдържано каза тя. — Такова внезапно чувство не съществува. И не искам повече да ви слушам. Боже мой, колко ли е часът? Трябва да си вървя. Толкова много време изгубих с вас.

Сержантът погледна часовника си и каза колко е часът.

— Мис, вие защо нямате часовник? — попита той.

— В момента нямам. Смятах да си купя нов.

— Не! Той ще ви бъде подарен. Да, вие трябва да приемете този подарък, мис Евърдийн. Подарък!

И още преди тя да разбере какво става, в ръката й се озова един тежък златен часовник.

— Прекалено хубав е за човек като мен — невъзмутимо подхвърли той. — Този часовник има своята история. Натиснете пружинката и отворете задния капак.

Тя го послуша.

— Какво виждате там?

— Герб, а под него девиз.

— Корона с пет зъбци, а по-долу: Cedit amor rebus — „Любовта се подчинява на случайността“. Девиз на графовете Севърн. Този часовник е принадлежал на последния от тях и е бил подарен на мъжа на майка ми, който беше доктор, да го използва, докато аз навърша пълнолетие, и тогава да ми бъде връчен. Това е всичко, което съм получил в наследство. Някога държавници са сверявали времето си по този часовник — устройвали са тържествени церемонии, аудиенции, пищни кортежи, бдели са над съня и покоя на графа. Сега той е ваш.

— Не, сержант Трой, това е невъзможно. Не мога да го приема! — възкликна тя, като го гледаше с кръгли от изумление очи. — Златен часовник! Как е възможно! Не ви вярвам!

Сержантът се отдръпна, защото Батшеба настоятелно му подаваше обратно часовника. Тя прекрачи към него.

— Задръжте го, моля ви, мис Батшеба, задръжте го — рече импулсивният младеж. — Когато принадлежи на вас, той ще ми стане още по-скъп. А аз мога да използвам някой прост, плебейски часовник и той отлично ще ми служи. Такова щастие е за мен, че старият ми часовник ще бие редом с вашето сърце! Не, по-добре да не говорим за това. Никога часовникът ми не се е намирал в по-достойни ръце.

— Не, наистина. Не мога да го приема! — почти разплакана твърдеше Батшеба. — Как мога да постъпя така, щом вие действително говорите сериозно? Подарявате ми часовника на баща си, толкова ценна вещ! Не трябва да бъдете толкова безразсъден, сержант Трой!