Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Ето, истината излезе наяве! — възкликна сержантът. — Възможно ли е една млада лейди, от която всички се възхищават, изобщо да не знае това. Ах, мис Евърдийн, простете ми за откровеността, но вие всъщност сте едно нещастие за човешкия род.

— Как? Защо? — попита тя с широко отворени очи.

— Да, точно така. Има една стара народна поговорка, която не е кой знае колко мъдра, но за такъв груб войник като мен подхожда: „И тъй, и тъй ще патиш, поне да има защо.“ Сега аз ще ви кажа истината, без да ме е грижа дали ви е приятна, или не, без да се надявам да ми простите. И ще разберете как вашата красота може да причини повече беди, отколкото добрини. — Сержантът отправи дълбокомислено-критичен поглед към ливадата. — Обикновено някой мъж се влюбва в еди-коя си най-обикновена жена, оженва се за нея, доволен е и води полезен живот. А такава жена като вас е желана от стотици. Очите ви ще запленяват все нови и нови мъже и тези нещастници ще се измъчват от несподелена любов, защото вие можете да се омъжите само за един. От това множество двадесет мъже ще удавят отхвърлената си любов във вино, други двадесет ще влачат жалко, безцелно съществуване, без да правят опити да постигнат нещо, защото единственият им стремеж ще бъде насочен към вас; още двадесет — а сред тях ще бъде и моята влюбчива персона — вечно ще ви следват, ще се стараят да бъдат там, където могат да ви зърнат, и за това ще са готови на всякакви безумства. Мъжете са такива непоправими глупаци! А останалите сигурно ще се опитат да преодолеят своята страст повече или по-малко успешно. Но всички те ще бъдат съкрушени. И не само тези деветдесет и девет мъже, но и деветдесет и девет жени, за които те може би ще се оженят, също ще бъдат нещастни заедно с тях. Ето това е моята притча. Ето защо казвам, че такава очарователна жена като вас, мис Евърдийн, едва ли ще носи щастие на човешкия род.

Докато говореше, лицето на красивия сержант беше сурово и непреклонно: той приличаше на Джон Нокс 41 41 Теологът-калвинист Джон Нокс (1505–1572) публично порицавал младата шотландска кралица Мария Стюарт, която била католичка. , който поучава своята весела млада кралица. Когато видя, че тя не отговори, Трой попита:

— Знаете ли френски?

— Не. Започнах да уча, но едва бях стигнала до глаголите и татко умря — простодушно отвърна Батшеба.

— А аз знам този език — майка ми беше парижанка — и чета, когато имам възможност, но напоследък това не се случва много често. Французите имат такава поговорка: Qui aime bien chatie Bien — „Който люби силно, наказва строго.“ Разбирате ли ме?

— Ах! — изтръгна се от нея и обикновено спокойният й глас леко потрепери. — Ако умеете да се сражавате поне наполовина тъй увлекателно, както говорите, сигурно дори и с рана от щик ще доставяте удоволствие! — Тук Батшеба усети каква грешка е допуснала с това признание и се опита да я поправи, но още повече се обърка. — Обаче не си правете илюзии, че това, което говорите, ми доставя удоволствие.

— Знам, че думите ми не са ви приятни, много добре знам — потвърди Трой и лицето му изрази проникновена убеденост, която веднага се смени с мрачна ирония. — Ако дузина мъже са готови по всяко време да ви обсипват с любезности и нежни думи и да изпадат във възторг от вас (което вие заслужавате), но без да ви предупреждават по съответния начин, тъй както правя аз, то моята груба, откровена, примесена с порицание похвала едва ли може да ви достави удоволствие. Може и да съм глупак, но не съм толкова самонадеян, че да си представям такова нещо!

— А аз смятам, че все пак сте самонадеян — отбеляза Батшеба, поглеждайки накриво едно стъбло острица, което трескаво подръпваше с ръка. Изкусната тактика на сержанта съвсем я обърка — не защото приемаше доверчиво хитрите му любезности, а защото се смути от този решителен натиск.

— Никому не бих признал това — а да си призная, и на вас не го признавам напълно. Сигурно в моето глупаво предположение онази вечер имаше известна доза самонадеяност. Разбрах, че когато неволно изказах възхищението си, още веднъж ви накарах да изслушате това, което ви е омръзнало да слушате и не ви доставя никакво удоволствие, но все пак се надявах, че ще бъдете достатъчно добра и няма да ме съдите твърде строго за казаните от мен думи, а вие ме порицахте. Вярвах, че няма да си помислите нещо лошо за мен и няма да ми се скарате, когато видите, че помагам толкова усърдно в събирането на сеното.

— Не се безпокойте повече. Може би наистина не сте имали намерение да ме обиждате, като сте казали това, което сте мислели, вярвам ви — искрено огорчена се каеше жестоката жена. — Много съм ви благодарна, за помощта при сенокоса. Но не трябва да говорите така с мен. Не искам това да се повтаря. Изобщо не трябва да ме заговаряте, докато аз не се обърна към вас.