Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Аз обичах баща си, но какво от това. А вас обичам повече, затова постъпвам така — отвърна сержантът тъй искрено и убедително, че много трудно можеше да бъде обвинен в лицемерие.

Трой бе започнал на шега, но нейната красота, която — докато Батшеба беше спокойна — бе хвалил подигравателно, неусетно му въздействаше и колкото повече се оживяваше тя, толкова повече се увличаше той. На Батшеба той изглеждаше по-сериозен, отколкото бе в действителност, но все пак всичко беше по-съдбоносно, отколкото Трой би могъл да допусне.

Когато Батшеба заговори, в гласа й освен съмнение, зазвучаха объркване и изумление.

— За вярване ли е това? Как е възможно да ме обикнете така внезапно! Вие толкова малко ме познавате. Може би аз все пак не съм толкова… толкова хубава, колкото ви се струва. Моля ви, вземете си часовника, моля ви! Не мога и няма да го задържа. Повярвайте ми, вие сте прекалено щедър. Аз никога не съм направила нещо хубаво за вас, защо вие сте толкова добър към мен?

Той бе готов да отвърне с някаква галантна фраза, но не произнесе нито дума и я загледа като омагьосан. Истината беше, че сега, когато тя стоеше пред него развълнувана, потресена, без капчица лукавство и чиста като ден, нейната красота толкова точно отговаряше на всичките епитети, с които той я обсипа по навик, че той бе просто изумен от своята дързост. Как е могъл да смята, че само измисля всичко това? Той повтори машинално „Защо?“ и продължи да я гледа, без да откъсва погледа си.

— А моите работници ни гледат, виждат, че не се отделяте от мен и се чудят. Просто ужас! — продължаваше тя, без да забелязва промяната в него.

— Отначало не смятах да ви уговарям сериозно да приемете часовника — чистосърдечно призна той. — Защото това е единственото жалко доказателство за благородния ми произход. Но сега, честна дума, искам да го приемете. Моля ви, без преструвки, вземете го! Не ми отказвайте това удоволствие, носете го за спомен от мен. Но вие сте толкова прелестна, че дори не искате да изглеждате добра, както всички други.

— Не, не, не говорете така! Имам причина, за да бъда сдържана, но не мога да ви я открия.

— Е, добре, нека бъде така — каза той, отстъпвайки най-после, и прие обратно часовника. — Сега трябва да се разделя с вас. А вие обещавате ли да разговаряте с мен през тези няколко седмици, докато съм тук?

— Разбира се. В същност не знам. Не съм сигурна. О, защо се появихте тук, да ми създавате толкова главоболия!

— Имах чувството, че поставям примка, а, изглежда, аз сам попаднах в нея. Случват се такива неща. Е, ще ми позволите ли да поработя на вашите ливади? — придумваше я той.

— Щом това ви доставя удоволствие, нямам нищо против.

— Благодаря ви, мис Евърдийн.

— О, няма защо.

— Довиждане.

Сержантът вдигна ръка към килнатата на тила си шапка и закрачи към най-отдалечените косачи.

Батшеба не беше в състояние сега да се покаже пред своите работници, просто не разбираше какво става с нея — лицето й пламтеше, сърцето й туптеше лудо — и почти просълзена, тя тръгна към дома си, като шепнеше:

— О, какво направих! Какво значи всичко това? Ако знаех само дали си струва да вярвам поне на една негова дума!

Тази година пчелите в Уедърбъри се рояха късно, в края на юни. На другия ден след разговора с Трой на ливадата Батшеба седеше в градината, наблюдаваше пчелите и се мъчеше да познае къде ще се съберат в рой. Тази година пчелите не само закъсняваха с роенето, но и се държаха много своенравно. Понякога пчелите рой след рой се събират съвсем ниско — по храстите френско грозде, по клоните на крайпътните ябълки — и така през целия сезон за роене. Друга година всички дружно летят право нагоре, събират се на клоните на някоя висока стара разклонена ябълка и се подиграват с всеки, който би се осмелил да пристъпи към тях да ги събере без стълба и прът.

Така беше и този път. Засенчила очи с ръка, Батшеба гледаше как пчелите летят, издигат се все по-високо и по-високо и накрая спират над едно такова разклонено дърво. И тук можеше да се забележи нещо подобно на това, което, както се предполага, е ставало преди много хилядолетия при образуването на вселената. Хаотичната маса, която отначало приличаше на тъмно разкъсано облаче, постепенно се уплътняваше, стягаше се в мъглива топка, после се прилепи за клона и буквално пред очите на Батшеба започна да се сбива и потъмнява, докато накрая образува голямо черно петно на светлия фон.