Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Странно! Необикновено приключение! — най-после възкликна тя след дълги размисли в своята стая. — Как можах да постъпя тъй глупаво! Да избягам от човека, който беше така учтив и мил към мен!

Очевидно тя вече не считаше безцеремонните му възхвали на външността й за оскърбление.

Ето какъв беше фаталният пропуск на Болдуд — той нито веднъж не й каза, че е хубава.

Някои отличителни черти на характера, в добавка към превратностите на съдбата, бяха направили от сержант Трой една не съвсем обикновена личност.

Той не се обременяваше със спомени от миналото и смяташе за излишно да мисли за бъдещето. Живееше с непосредственото чувство, насочваше помислите и желанията си към това, което е пред очите му, и може да се каже — беше уязвим само в настоящето. За него времето беше нещо мимолетно, докато се огледаш, и то вече е отминало: мисленото връщане назад в миналото и опитите да надникне в бъдещето, тази игра на въображението — в която емоционалното става синоним на миналото, а благоразумието означава бъдеще — беше чужда на Трой. За него миналото беше вчера; бъдещето — утре и никога вдругиден.

Поради това в известно отношение той беше може би най-щастливият сред смъртните. Защото, можем напълно убедително да докажем, че способността да се предаваш на спомените си е не само дар, но и наказание. Надеждите ни рядко са слепи, основани единствено на вярата, а очакването ни е непрестанно колебание между радостта и мъката, в него се смесват упование и нетърпение, решителност и любопитство.

Сержант Трой, комуто подобно бленуване беше съвършено непознато, никога не биваше спохождан от разочарование. На тази отрицателна печалба като че можеше да се противопостави единствено някаква неизбежно свързана с нея положителна загуба — например лишаването от някои изтънчени възприятия и усещания. Но без тях човек съвсем не се чувствува ограбен! Както знаем, моралната или естетическа нищета безкрайно се различава от материалната, защото страдащите от нея не забелязват това, а тези, които я открият у себе си, скоро престават да страдат. Способността да преживяваш без нещо, което никога не си притежавал, според него не трябваше да се смята за бедност, и отсъствието на някои чувствени нюанси ни най-малко не безпокоеше Трой: нещо повече, той смяташе, че е надарен да изпита и се наслади на много неща, недостъпни за по-умерените хора, и неговата способност да се вълнува — в действителност доста по-ограничена — му изглеждаше много по-богата от тяхната.

В отношенията си с мъжете в общи линии той беше почтен, но с жените беше лъжлив като критянин — едно своего рода етическо правило, основаващо се на стремежа да спечели разположението на нежното общество от първия момент. Вероятността успехът да се окаже преходен съвсем не го тревожеше, защото тя се отнасяше до бъдещето.

Той никога не прекрачваше чертата, отвъд която веселото безпътство преминава в отвратителен порок; и въпреки че нравствените му качества обикновено не биваха одобрявани, порицанието им често се съпровождаше с опростителна усмивка. Това отношение на околните го подтикваше към самохвалство — той често си приписваше чужди похождения, като, разбира се, целта му съвсем не беше неговите слушатели да извлекат някаква морална поука, а да поддържа неотразима репутацията си на безпътник.

Разумът и склонностите на Трой, отдавна разграничени по взаимно съгласие, рядко си влияеха; затова ако понякога в него се пораждаха добри намерения, постъпките му не само че не отговаряха на тях, но дори рязко ги подчертаваха с неочаквания си контраст. Безпътното поведение на сержант Трой се подчиняваше на импулсите, а добродетелите му — на трезвия размисъл. Тези добродетели, трябва да добавим, бяха толкова скромни, че за тях се носеха само неясни слухове.

Трой беше преизпълнен с енергия, но не действена, а дремеща, лишена от каквато и да е съзнателно избрана цел, и я пропиляваше за това, с което го срещаше случайността. Твърде спонтанен, той бе блестящ събеседник, но съвършено непоследователен и съвсем не на същата висота в действията си, тъй като не можеше да съсредоточава и насочва усилията си. Умът му беше жив, а волята — достатъчно силна, но той бе неспособен да ги съгласува и поради това мисълта му се занимаваше с дреболии в напразно очакване на заповед от волята, а тя пренебрегваше разума и се пилееше на вятъра.

Беше добре образован за човек от средната класа, а за един прост войник — изключително добре. Той умееше да говори и можеше да прави това непрекъснато. А в разговор можеше да се представя такъв, какъвто би желал да бъде, а не какъвто в същност бе: например говори за любов, а мисли за обеда; гостува на съпруга, а гледа към съпругата; напира да плати, решен да кара в дълг.