Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Обратният път за дома минаваше през младата борова гора, засадена преди няколко години като преграда срещу северния вятър. Високите клони на боровете бяха така гъсто преплетени, че даже и по пладне през тях едва се процеждаше мъжделива светлина; мракът падаше тук още преди залез-слънце и до вечерта съвсем се сгъстяваше, а в полунощ цареше черна, лепкава, непрогледна тъмнина, като деветата египетска пораза. Представете си една просторна ниска сводеста зала, създадена от самата природа — клонестият таван се държи на стройните колони на дърветата, а подът е застлан с мек кафяв килим от опадали борови иглички, посивели от влагата шишарки и тук-там наболи кичури трева.

На връщане от обхода, когато влизаше в тази гора, на Батшеба винаги й ставаше малко страшно, но тъй като на излизане от дома не изпитваше никакви опасения, тя не смяташе за нужно да води със себе си придружител. Движейки се безшумно и незримо като Времето, Батшеба трепна — стори й се, че от другия край на пътеката срещу нея идат стъпки. Да, това определено беше шум от крачки. Нейните веднага затихнаха, станаха безшумни като падащи снежинки. Когато си припомни, че по тази пътека минават много хора, тя се успокои и реши, че някой селянин се връща в къщи; беше на няколко крачки от собствения си дом, но все пак й стана неприятно, че срещата ще стане на най-тъмното място в гората.

Крачките се приближаваха, дойдоха съвсем близо, появи се някаква фигура и вече почти премина покрай нея, когато нещо изведнъж дръпна нейната рокля и като че ли я прикова към земята. От внезапното спиране Батшеба се люшна и за малко щеше да падне. Размахвайки неволно ръка да запази равновесие, тя я опря в някаква дреха с копчета.

— Какво става тук, дявол да го вземе? — чу се мъжки глас високо над главата й. — Ударих ли ви, приятелю?

— Не — отвърна Батшеба и опита да се отдръпне.

— Изглежда, закачили сме се един за друг, а?

— Да.

— Това жена ли е?

— Да.

— Искам да кажа, лейди?

— Това няма значение.

— Аз съм мъж.

— О! — Батшеба се опита да прекрачи, но напразно.

— Това в ръката ви е фенер със затъмнител, нали? — попита мъжът.

— Да.

— Ако позволите, ще отворя капачето и ще ви откача.

Една ръка хвана фенера, капачето се отвори, лъчите на светлината се измъкнаха от своя затвор и Батшеба изумена се огледа. Мъжът, за когото се бе закачила, беше военен. Той целият блестеше в пурпур и мед. Това видение в дълбоката тъмнина наподобяваше мощните звуци на тромпет в пълна тишина. Мракът, неизменно царящ тук като genius loci 39 39 Genius loci — дух-покровител на мястото (лат.). , сега бе напълно победен не толкова от светлината, колкото от разкрилата се гледка. Видяното от нея беше тъй различно от очакванията й — тя си представяше някаква мрачна, зловеща фигура, — че й подейства като вълшебно превъплъщение. Шпората на военния се беше закачила за дантелата на роклята й. Мъжът огледа Батшеба.

— Сега ще я откача, мис, веднага — каза той с внезапно променен учтив тон.

— О, не, благодаря, сама ще си я откача — бързо отвърна тя и приклекна.

Но това не беше толкова лесно. За няколко секунди колелцето с шиповете така се оплете в усуканата коприна на дантелите, че откачването очевидно изискваше доста време.

Той също клекна и светлината от поставения до тях фенер се запровира между боровите иглички и гъстата трева като голяма светулка. Тя освети лицата им и хвърли в гъстата гора около тях огромните сенки на един мъж и една жена; падайки върху стъблата на дърветата, сенките се изкривяваха, постепенно се сливаха с мрака и изчезваха.

Той я погледна право в очите, когато тя ги вдигна за миг, но Батшеба веднага се извърна, защото не можа да издържи на неговия съсредоточено-настойчив поглед. Все пак успя да забележи, че той е млад и строен, а на ръкава му има три нашивки.

Тя отново дръпна роклята си.

— Вие сте пленница, мис, няма смисъл да отричате това — насмешливо подхвърли войникът. — Щом толкова много бързате, ще трябва да разрежа роклята ви.

— Да, ако обичате — безпомощно каза тя.

— Но ако благоволите да почакате малко, ще мине и без това — и той разви от колелцето на шпората една копринена ивица от дантелата. Батшеба дръпна ръката си, но случайно или нарочно, той я докосна. Батшеба бе възмутена, ала защо — и тя не знаеше.

Той продължи да развива, но дантелата като че ли нямаше край. Тя го погледна отново.

— Благодаря ви, че ми дадохте възможност да се любувам на това прекрасно личице — безцеремонно рече младият сержант.