Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Строгата Батшеба напомни на един от тях да стриже по-внимателно, скара се на момчето-помощник, че бе пуснало една стригана овца в стадото, без да й постави клеймо, и се върна при Габриел, който остави закуската си, придърпа една изплашена овца и с ловко движение на ръката я обърна по гръб. Той острига дългото руно около главата, оголи шията, а в това време господарката му го наблюдаваше мълчаливо.

— Тя се изчервява от обида — прошепна Батшеба, когато видя, че червенината залива шията и гърдите на овцата, оголени под звънко потракващата ножица. Много салонни красавици биха завидели на тази нежна руменина, а такова мигновено и естествено изчервяване сигурно би разкрасило всяка жена.

Сърцето на бедния Габриел се разтапяше от радост — тя е тук, до него, очите й с интерес следят умелите му ръце с ножицата, която сякаш всеки миг може да нарани плътта на овцата, но никога не прави това. Също като Гилденстерн той беше щастлив, понеже не беше много щастлив. 31 31 Шекспир, „Хамлет“, II, 2. На въпроса на Хамлет: „Приятели от детството, как живеем?“, Гилденстерн отговаря: „За щастие, умерено щастливи.“ Превод Валери Петров. Нямаше желание да говори; достатъчно беше, че той и прекрасната му дама образуваха цяло, сами, отделени от целия останал свят.

И тъй, говореше предимно тя. Има думи, които не казват нищо, така бърбореше сега Батшеба; а има мълчание, което казва много — такова бе мълчанието на Габриел. Преизпълнен със скрито, тревожно блаженство, той продължаваше работата си, като обръщаше постепенно овцата, придържаше главата й с коляно и потракваше бързо с ножицата, свали вълната от шията, от единия хълбок, после от другия, продължи с гърба и завърши с опашката.

— Чудесно! — отбеляза Батшеба, когато ножицата клъцна за последен път. — И много бързо!

— За колко минути, мис? — попита Габриел, изтривайки потта от челото си.

— Двадесет и три минути, откакто отрязахте първата къдрица на челото. За първи път виждам някой да го прави за по-малко от половин час.

Гладката чиста овца се надигна от руното си, както Афродита от морската пяна, учудена и смутена без привичното си одеяние, което лежеше на пода като пухкав облак; меката вълна непосредствено до кожата скривана досега, беше снежнобяла, без никакво петънце.

— Каин Бол!

— Да, мистър Оук, тук съм!

Каини притича с гърненцето катран. Буквите „Б. Е.“ се отпечатаха върху оголената кожа и бедната глупава овчица, разтреперана и задъхана, подскочи през дъската и се смеси със стадото стригани овце. Дойде Мериан, събра отхвръкналите къдрици, хвърли ги в купа вълна, нави го целия и го отнесе в дъното на хамбара — три и половина фунта чиста топлина, без примес, щеше да донесе радост в зимните дни на далечните непознати хора, които никога нямаше да разберат колко неизразимо приятна е вълната в такова състояние, току-що остригана и чиста, когато не е изсъхнала, втвърдена и измита и в нея все още са живи подхранващите мазни сокове, преди да се е превърнала в някакъв търговски вид „вълна“, която в сравнение с току-що остриганото руно е като разреденото мляко пред сметаната.

Но жестоката съдба не позволи на Габриел спокойно да се радва на щастието си тази сутрин. Старите майки, овните и двегодишните майки вече бяха остригани. Дойде ред на стриганите за първи път миналата година овце и на младите, още нестригани нито веднъж. Той се готвеше отново да пристъпи към действие с надеждата, че Батшеба ще стои до него и ще засича по часовник умелата му работа, когато неочаквано го прекъсна едно горчиво разочарование — в другия край на хамбара се появи фермерът Болдуд. Като че ли никой не забеляза неговото влизане, но присъствието му беше несъмнено. Болдуд винаги внасяше със себе си някаква особена атмосфера, която всички околни веднага усещаха. Разговорите, този миг полувъзпирани от присъствието на Батшеба, веднага секнаха.

Болдуд пресече хамбара и отиде при Батшеба, която се обърна и го поздрави най-непринудено. Той заговори с нея тихо и тя инстинктивно снижи глас, отначало леко, а после започна да говори съвсем тихо, като него. На Батшеба никак не й се щеше всички наоколо да мислят, че тя има някакъв таен разговор с него; но в тази възраст жените са толкова възприемчиви, че неволно се поддават на влиянието на силния пол и възприемат не само речника на мъжете, на което ежедневно сме свидетели, но и в отсенките на тон и настроение, когато влиянието е силно.

Габриел не чуваше за какво си говореха те, но колкото и да му се искаше да се приближи до тях, не би си го позволил, защото това не беше в неговия характер. Учтивият фермер протегна ръка на Батшеба, да й помогне да прескочи заграждащата дъска и да излезе навън, на ярката юнска слънчева светлина. Там, до стриганите овце, те продължиха разговора. За какво говореха? За овцете? Едва ли. Габриел смяташе (не без основание), че когато хората говорят спокойно за нещо, което се намира около тях, те неволно насочват поглед към обсъждания предмет. Но Батшеба скромно гледаше сламките пред себе си и това по-скоро навеждаше на мисълта, че тя е смутена, отколкото за някакъв делови разговор за овцете. Бузите й пламнаха, кръвта нахлу в нежната й кожа, после се отдръпна и нахлу отново. Габриел продължаваше да стриже, разстроен и потиснат.