Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Батшеба и останалите го проследиха с поглед. Тол препускаше по пътечката покрай Шестнайсет акра, Овча поляна, Средно поле, Пущинака, Кеплов дол, мярна се като съвсем малка точица на моста и започна да се изкачва по отсрещния склон през Цветна лъка и Бели валог. Къщата, където временно беше отседнал Габриел, преди да напусне окончателно тези места, белееше на отсрещния хълм, заобиколена от сини ели. Батшеба крачеше напред-назад. Мъжете се върнаха на ливадата и започнаха да разтриват овцете, опитвайки се поне малко да облекчат мъките им. Но нищо не помагаше.

Батшеба продължаваше да крачи. Кобилата вече слизаше надолу по хълма и мъчително дългото изкачване трябваше да бъде повторено в обратен ред: Бели валог, Цветна лъка, Кеплов дол, Пущинака, Средно поле, Овча поляна и Шестнайсет акра. Батшеба се надяваше, че Лейбан е бил достатъчно съобразителен да даде кобилата на Оук, а той да се върне пеша. Ездачът се приближи. Това беше Тол.

— А, идиотска работа! — изпъшка Батшеба.

Габриел не се виждаше никакъв.

— Може би вече си е заминал! — каза тя.

Тол мина през вратата и скочи от кобилата с трагична физиономия, като Мортон след битката при Шрюсбъри. 30 30 Мортон, васал от свитата на граф Нортъмбърланд, съобщава на господаря си, че синът му Хотспър е убит в битката при Шрюсбъри (1403 г.). Още когато го вижда да идва, Нортъмбърланд казва: О, челото на тоз човек вещае като заглавен лист на скръбна книга, трагични новини! Така изглежда брегът, когато морската стихия постави му печата на гнева си… Шекспир, „Хенри IV“, Втора част, I,1. Превод Валери Петров.

— Е? — попита Батшеба, която дори не допускаше, че устната й заповед може да не подейства.

— Той каза: „Който моли, не трябва да се големее“ — отвърна Лейбан.

— Какво? — яростно прошепна младата фермерка, широко отворила очи, задъхана от гняв. Джоузеф Пуъграс отстъпи няколко крачки и се скри зад плета.

— Казва, че няма да дойде, докато не го помолите любезно, като молителка.

— Охо-о! Това ли е неговият отговор? Къде е придобил такива маниери? Коя съм аз, та да си позволява той да се отнася така към мен? Значи трябва да се моля на човека, който сам ме е молил да го приема на работа?

Още една овца подскочи и падна мъртва. Мъжете стояха потиснати, като че ли не смееха да изкажат мнението си.

Батшеба се извърна насълзена — сама си беше виновна със своята гордост и опърничавост. Тя се разплака горчиво пред всички; вече не се опитваше да се покаже сдържана.

— На ваше място аз не бих плакал, мис — състрадателно каза Уилям Смолбъри. — Защо не го помолите по-меко? Обзалагам се, че тогава той ще дойде. Когато се отнесеш към него с добро, Гейб е разбран човек.

Батшеба преглътна огорчена и изтри очите си.

О, това е толкова злобно и жестоко от негова страна! — прошепна тя. — Той просто ме принуждава да го направя, против волята ми! По собствено желание никога не бих го молила. Тол, ела с мен.

След това неприсъщо за една солидна господарка признание тя влезе в къщата, последвана от Тол. Там седна и набързо написа една бележка, като от време на време изхлипваше, което след горчивите сълзи е може би положителен признак, както земята набъбва след проливен дъжд. Въпреки че бележката беше надраскана набързо, тонът й беше учтив. Батшеба я вдигна пред очите си и преди да я сгъне, добави най-долу:

„НЕ МЕ ИЗОСТАВЯЙТЕ, ГАБРИЕЛ!“

Сгъвайки записката, тя се изчерви леко и стисна устни, като че си забраняваше сега да мисли дали такъв ход е достоен за нея или не и отлагаше разсъжденията си дотогава, когато вече щеше да бъде късно за тях. Записката беше предадена на същия пратеник и Батшеба остана в къщи да чака отговор. Тя изживя мъчителен четвърт час, докато се върне пратеникът. Този път не смееше да гледа; облакътена на старото бюро, на което бе написала бележката, тя затвори очи с желанието да прогони от себе си и надеждата, и страха.

Обаче положението не беше безнадеждно. Габриел не се сърдеше; той прояви пълно безпристрастие въпреки високомерната й устна заповед. Подобна надменност би погубила не толкова красивата жена; и също тъй, подобна красота изкупваше една надменност с мяра.

Когато чу тропота на копита, тя излезе и вдигна очи. Между нея и небето мина ездач, който продължи към ливадата с овцете, скочи от кобилата и се обърна. Гледаше я Габриел. Това беше момент, когато очите и езикът на жената говорят съвършено различни неща. Батшеба го погледна с благодарност и каза: