Томас Харди - Далече от безумната тълпа

И в този момент Габриел направи грешка.

— Може би това грубо порицание не ви е приятно. И аз чувствам, че е неучтиво, но мисля, че е за ваше добро.

— Напротив! — саркастично отвърна тя. — Моето мнение за вас е толкова лошо, че вашите оскърбления ми звучат като похвали!

— Много ми е приятно, че не се засегнахте, защото аз ви отговорих честно и напълно сериозно.

— Разбирам. Но за съжаление, когато се опитвате да бъдете строг и разумен, вие ставате забавен, а когато искате да избегнете сериозността, понякога казвате някоя смислена дума.

Това беше жестоко, но Батшеба вече явно бе ядосана, а Габриел, който виждаше, че тя кипи, се мъчеше да се държи съвсем спокойно. Той премълча. Тогава тя просто избухна:

— Мога ли да попитам какво точно в моето поведение ви се вижда недостойно? Сигурно това, че отказах да се омъжа за вас?

— Грешите — тихо отвърна Габриел. — Аз отдавна вече престанах да мисля за това.

— А предполагам и да го желаете? — злорадо добави тя и беше очевидно, че очаква от него решително „не“.

Независимо от чувствата си Габриел невъзмутимо повтори думите й:

— И да го желая.

Към една жена можем да се отнасяме с язвителност, която й е приятна, и с грубост, която не й се струва оскърбителна. Батшеба можеше да изтърпи от Габриел и най-тежките обвинения в лекомислие, ако същевременно той би признал, че я обича; несдържаността на несподелените чувства е поносима дори и да ви ругаят и проклинат — към обидата се прибавя чувство за тържество, а в жестоките упреци усещате нежна загриженост. Това очакваше Батшеба и се излъга. Но да слушаш укори и поучения от човек, който те приема в студената светлина на чистия разум, защото у него не са останали никакви илюзии относно теб, това е непоносимо. Ала Габриел още не беше свършил. Той продължи развълнувано:

— Ако питате за мнението ми, мисля, че постъпихте много лошо, като започнахте да си правите шеги, просто така, колкото да мине времето, с човек като мистър Болдуд. Да заблудите човек, към когото не изпитвате никакви чувства, това съвсем не е похвална постъпка. Мис Евърдийн, ако вие изпитвахте сериозни чувства към него, все пак можехте да намерите начин да му загатнете това с мило и ласкаво отношение, а не като му изпращате картичка за Валентинов ден.

Батшеба остави ножиците.

— На никой мъж не позволявам да критикува постъпки, които са си лично мои! — извика тя. — Дори и само за минутка. Ако обичате, в края на седмицата напуснете фермата.

За Батшеба беше характерна една особеност: ако я овладяваха лоши и низки чувства, трепереше долната й устна; когато я обхващаше благородно вълнение, трепереше горната. Сега трепереше долната й устна.

— Добре — спокойно заяви Габриел. Мъчително бе за него да скъсва прекрасната нишка, която ги свързваше, но в края на краищата той не беше прикован към нея с вериги. — Дори ще бъде по-добре, ако тръгна веднага — добави той.

— Отивайте си веднага, за бога! — извика тя и очите й блеснаха, но все пак избягваше да среща погледа му. — Не искам да ви виждам повече!

— Прекрасно, мис Евърдийн. Така и ще направя.

И като взе ножиците си, той се отдалечи от нея спокойно и с достойнство, както Моисей от фараоновия гняв.

На другия ден след като Габриел остави уедърбърското стадо, старите работници Джоузеф Пуъграс, Метю Мун, Фрей и още няколко души тичешком нахълтаха в къщата на господарката на Горната ферма.

— Какво има? — попита Батшеба. Тя престана да опъва тясната ръкавица, което, изглежда, изискваше големи усилия, защото беше стиснала алените си устни; отиваше на черква.

— Шестдесет! — извика задъхан Джоузеф Пуъграс.

— Седемдесет! — прибави Мун.

— Петдесет и девет! — поправи го мъжът на Сюзан Тол.

— … Овце се измъкнаха от кошарата — каза Фрей.

— И влязоха в ливадата с младата детелина — подхвана Тол.

— … Младата детелина! — рече Мун.

— … Детелина! — изпъшка Джоузеф Пуъграс.

— Те се подуват и ще се пукнат — поясни Хенери Фрей.

— Ще се пукнат! — потвърди Джоузеф.

— Всичките ще умрат, ако не ги изкараме оттам. И ако после не ги церим — каза Тол.

От огорчение цялото лице на Джоузеф се сбръчка и намръщи. Силното отчаяние набразди лицето на Фрей с хоризонтални и вертикални гънки като пречките на градинска решетка. Долната челюст на Метю увисна, а очите му заподскачаха насам-натам, сякаш мускулите отвътре ги дърпаха.

— Да — подхвана наново Джоузеф, — седя си в къщи, току-що бях взел Библията да намеря Послание до Ефесяните и си казвам: в това пусто ’вангелие нищо няма, само Коринтяни и Солуняни. По едно време гледам, иде Хенери и вика: „Джоузеф, овцете пасоха детелина и ще се пукнат.“