Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Да, смятам, че ще можете да мислите за мен.

— И да се надявам, че ще получа ръката ви?

— Не! Не се надявайте! Да вървим.

— Утре ще дойда при вас.

— Не, моля ви! Дайте ми време.

— Добре, ще ви дам време. Ще почакам колкото искате — разгорещено и прочувствено обеща той. — Сега ми олекна малко.

— Не, не се радвайте, щом смятате, че това спокойствие и радост зависят от моето съгласие. Имайте търпение! Аз трябва да помисля.

— Ще чакам — каза той.

И тя тръгна. Болдуд остана с прикован в земята поглед, неподвижен, като човек, който не знае къде се намира. После реалността внезапно го прониза като болката от рана, която от вълнение не е била почувствана веднага. Той също закрачи.

„Толкова е безкористен и добър, предлага ми всичко, което си пожелая“, размишляваше Батшеба.

Все пак, независимо от това какъв бе той наистина, добър или обратното, в случая фермерът Болдуд не прояви никаква доброта. Най-висшият стремеж на чистата любов не е великодушната щедрост, а утоляването на собствената жад.

Батшеба изобщо не беше влюбена в Болдуд и затова можеше съвсем спокойно да обмисли нещата. В околността много жени на нейно място, а дори и с по-високо положение от нейното, с радост биха приели и разгласили навсякъде такова предложение. От всички гледни точки — и на разсъдъка, и на сърцето нямаше по-добро нещо за една самотна млада жена, от това да се омъжи за такъв сериозен, заможен и уважаван мъж. Живее наблизо, приет е добре в обществото, а за личните му качества повече и не можеше да се желае. Батшеба умееше да потиска своите капризи и да се подчинява на доводите на разума и ако я блазнеше мисълта за брак, за което тя, откровено казано, изобщо не мислеше, то след трезва преценка сигурно не би отказала такова предложение. Ако бракът бе за нея цел, по-добър от Болдуд не би могла да намери: тя го уважаваше и даже го харесваше, но той не й беше нужен. Изглежда, обикновените мъже се женят, защото искат да обладават жените си, което без брак е невъзможно, а обикновените жени приемат и търпят мъжете си, защото за тях бракът е немислим без обладанието; и двете страни действат по един и същ начин, въпреки че преследват съвършено различни цели. Но за нашата героиня такава цел не съществуваше. Освен това Батшеба — сравнително отскоро пълновластна господарка на имение и къща — още не беше свикнала с новото си положение.

Но тя бе неспокойна и това говореше в нейна полза, защото в подобен случай много малко хора биха се разтревожили. Освен гореспоменатите причини, които превръщаше в разумни доводи, за да преодолее своята вътрешна съпротива, тя най-искрено смяташе, че след като сама е започнала тази игра, трябва честно да приеме последствията. Но все пак раздвоението оставаше. Тя признаваше, че ще бъде непочтено, ако не се омъжи за Болдуд, но същевременно си повтаряше, че е по-добре да умре, нежели да приеме предложението му.

Батшеба беше импулсивна натура, но умееше да приема трезво нещата. По ум Елизабет, а по дух Мария Стюарт, тя често извършваше някои наистина безразсъдни постъпки, но много предпазливо. Разсъжденията й в повечето случаи бяха прекрасни силогизми; за съжаление винаги си оставаха само разсъждения. Тя рядко стигаше до грешни заключения; но за зла чест те именно най-често се превръщаха в дела.

На другия ден след обяснението на Болдуд тя видя в градината Габриел Оук, който точеше ножиците за стригането на овцете. От всички дворове в селото се чуваше скърцането и съскането на точилата като в голяма оръжейна работилница, подготвяща оръжия за военен поход. В часовете на приготовление мирът и войната се побратимяват — градинските ножове, сърповете, косите и ножиците също като сабите, щиковете и пиките трябва да бъдат наточени и заострени.

Кайни Бол въртеше ръчката на точилото и главата му се поклащаше нагоре-надолу с всяко завъртане на колелото. Оук беше приведен леко напред, за да може по-здраво да държи ножиците, и присвил очи, критично стискаше устни — в тази поза той напомняше Ерос, който точи своите стрели.

Приближи се господарката му, погледа минута-две и каза:

— Кайни, изтичай до долната ливада и доведи червената кобила. Аз ще въртя точилото. Искам да говоря с вас, Габриел.

Кайни хукна, а Батшеба хвана ръчката. Габриел я погледна страшно изненадан и веднага сведе безучастен поглед. Батшеба въртеше точилото, а той натискаше ножиците.