Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Загледан в разстилащата се в далечината ливада, Болдуд видя там три фигури. Това бяха мис Евърдийн, пастирът Оук и Кайни Бол.

Когато Батшеба се появи пред очите му, фермерът просия, сякаш тя го озари със светлината си, както луната осветява висока кула. В зависимост от характера на човека — дали е затворен или откровен, резервиран или склонен към излияния — външността му може да скрива като черупка или да отразява като огледало тайните на неговата душа. Обичайната невъзмутимост изведнъж напусна лицето на Болдуд; сега върху него беше изписано, че той за първи път излиза от черупката си, почти болезнено усеща отсъствието й, беззащитен е. Когато силните натури обичат, те винаги чувстват това.

Най-после той реши да отиде при нея и направо да я попита.

Но пълната отчужденост, в която поради своето усамотение той се намираше от дълги години насам, и вече установеният навик да не открива и проявява чувствата си не можеха изведнъж да бъдат преодолени. Хората неведнъж са забелязвали, че причините за възникването на любовта са предимно на лична основа и Болдуд беше истинско потвърждение на това правило. Той нямаше майка, която да обича, нито сестра, към която да проявява братска нежност, нямаше никакви, дори мимолетни нежни връзки. Преизпълваха го смесените, непроявени чувства, които съставляват истинската обич на влюбения до полуда човек.

Болдуд се приближи до вратичката на заграждението. Зад нея мелодично и сладко ромоняха ручейчета, чучулиги звънливо пееха в небето, а към тези звуци се примесваше и тихото проблейване на овце. Господарката и пастирът бяха заети със сложна процедура: ако сукалчето на някоя овца умреше, даваха й друго, от чуждите близнета. За да го приеме тя като свое, навличаха му одраната кожа на мъртвото агне и затваряха майката с новата й рожба в малка клетка, докато свикне с нея. Габриел тъкмо навличаше кожата на агнето, а Батшеба държеше отворена вратичката на кошарката.

Когато привършиха с това, Батшеба вдигна очи и видя до вратата на заграждението фермера, почти закрит от клоните на една пищно разцъфнала върба. Габриел, за когото лицето на Батшеба беше като „априлски ден, променлив и неверен“ 26 26 Шекспир, „Двамата веронци“, I. 3. , долавяше дори и най-леките сенки на смущение върху него. Той забеляза, че тя изведнъж се изчерви и позна, че объркването й е предизвикано от външно влияние. Погледна към вратата и видя Болдуд.

Габриел веднага свърза това с показания му от Болдуд плик и заподозря, че Батшеба е повела някаква кокетна игра, която е започнала с писмото и оттогава я продължава, без той да е забелязал.

Фермерът Болдуд, който наблюдаваше нямата сцена, разбра, че те са усетили присъствието му и тъй като сега чувствата му бяха особено изострени, това му подейства като сноп силна светлина, насочена към лицето му. Той беше още от външната страна на оградата и тръгна покрай нея, опитвайки да скрие намерението си да влезе при тях. Отмина, напълно съкрушен, защото не разбираше нищо; измъчваха го съмнения, неловкост, срам. Може би по държането й се разбира, че тя иска да го види, а може би не — за него жените бяха загадка. Изглежда, загадъчното в тази любовна философия се свеждаше до скритите значения на най-обикновени жестове и думи. Всяко завъртане на главата, поглед, дума, интонация криеха нещо съвсем различно от това, което изразяваха външно, а досега той изобщо не беше се замислял над подобни неща.

Що се отнася до Батшеба, тя беше съвсем сигурна, че фермерът Болдуд съвсем не идва тук по работа или защото му е хрумнало да се разходи. Като прецени всички вероятности, Батшеба стигна до извода, че само тя е причината за идването му. И наистина се разтревожи, когато разбра, че от случайната искрица може да пламне такъв силен огън. Батшеба не беше от жените, които прибягват до хитрости, за да се омъжат, не обичаше да се подиграва с чувствата на мъжете; и ако някой блюстител на нравите я наблюдаваше, сравнявайки я с истинска кокетка, сигурно много щеше да се изненада, когато разбере, че тя съвсем не е такава въпреки външната прилика.

Тя се зарече никога вече нито с думи, нито с поглед да не нарушава спокойствието на този човек. Ала обещанието да избягваме злото много рядко се дава преди самото зло да е стигнало толкова далеч, че да не може да бъде избягнато.

Най-после Болдуд потърси Батшеба у дома й. Нямаше я. „Разбира се, че я няма“, промърмори той. Мислейки за Батшеба като за жена, той забравяше, че тя е земевладелец — а след като е фермерка, и то с по-голям имот от него, в този сезон най-вероятно беше да е някъде на полето. Тази, а и много други грешки бяха напълно понятни, като се вземат пред вид душевното му състояние и останалите обстоятелства. Налице бе всичко, за да се идеализира предметът на любовта: бе я виждал само случайно и отдалеч, а в обществото не бяха се срещали — зрително познати, в слово непознати. Той не знаеше нищо за всекидневието на тази жена. Всичките житейски дреболии, които заемат толкова място и време в живота, в очите на Болдуд изглеждаха съвсем не такива, каквито в същност бяха, тъй като влюбеният и обичаната не се посещаваха по домовете си. Едва ли би могъл дори да предположи Болдуд, че тя може да се занимава с някаква скучна домакинска работа или че и на нея, както на всеки друг човек, й се случва да бъде във вид, в който е по-добре да не се показва пред хората, за да не я запомнят такава. Във въображението му тя бе окръжена от ореол, въпреки че живееше наблизо, дишаше същия въздух и бе същество с почти същите грижи като него.