Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Чак в края на май той реши, че повече не може да бъде спиран от дреболии и измъчван от неизвестността. Болдуд вече бе привикнал със състоянието си на влюбен; сега чувството не го учудваше толкова, а по-скоро го измъчваше, и му се струваше, че е готов на всичко, само да не остава в неведение. Потърси я в къщи и когато му казаха, че тя наблюдава къпането на овцете, отиде да я намери там.

Овцете къпеха в един кръгъл, иззидан с тухли басейн, пълен с бистра вода. Летящите птици сигурно виждаха огледалната му повърхност от много мили — тя отразяваше ясното небе като блестящо око на циклоп посред зелено лице. Тревата досами басейна беше едно малко красиво чудо. Бързината, с която тя изсмукваше водата от тлъстата влажна почва, изглеждаше почти видима с просто око. Покрай тази лъка се простираха пасбища, разнообразявани от хълмчета и оврази, целите в маргаритка и лютиче. Реката течеше нечуто, като сянка; разлюлените тръстики и острици издигаха гъвкава ограда на мокрия бряг. На север от лъката се виждаха дървета със скоро развили се нежни, меки и лепкави листенца, още неуспели да се втвърдят и потъмнеят от лятното слънце и зной. Те бяха толкова тънички и прозрачни, че редом с по-старата зеленина изглеждаха жълти. Кукувиците от гъсталака огласяха тихия въздух с екливата си песен.

Погълнат от своите мисли, Болдуд се спускаше по склона с поглед, сведен към ботушите си, красиво оцветени от жълтия прашец на лютичетата. Притокът на реката беше отклонен и сега преминаваше през два срещуположни отвора на басейна. Пастирът Оук, Джан Коган, Метю Мун, Джоузеф Пуъграс, Каин Бол и още няколко души бяха мокри от глава до пети, а близо до басейна, прехвърлила поводите на коня през ръка, стоеше Батшеба, облечена в нов изящен ездитен костюм. В тревата се търкаляха няколко бутилки сайдер. Нагазили до пояс в по-дълбокото, Коган и Метю Мун блъскаха послушните овце в басейна, а малко по-надалеч, до самата стена, бе застанал Габриел, който ги натискаше във водата с дълъг дървен чатал, когато те минаваха покрай него, така че целите се потапяха. С този чатал той им помагаше да изплуват, когато вълната им се просмукваше с вода и те започваха да потъват. Пускаха ги да плуват срещу течението и те се движеха нагоре, а водата отнасяше надолу всичката мръсотия. Каин Бол и Джоузеф, които вършеха това, бяха по-мокри от другите, ако това изобщо беше възможно; те приличаха на бронзови делфини под фонтан — от всяка гънка на дрехите им струеше вода.

Болдуд се приближи и поздрави Батшеба съвсем сковано. На нея й хрумна, че той изобщо не е очаквал да я срещне тук, а просто е дошъл да погледа къпането на овцете, даже й се стори, че той се намръщи и я погледна неодобрително. Батшеба реши веднага да се отдалечи и тръгна по брега на реката. Скоро чу зад себе си стъпки по тревата и изпита чувството, че любовта я обгръща като аромата на парфюм. Вместо да се обърне или да изчака, тя продължи напред през високата острица, но Болдуд, изглежда, бе настроен решително и не изоставаше. Така вървяха, докато стигнаха завоя на реката. Тук, скрити от очите на всички, те можеха да чуват плискането на водата и виковете на миячите.

— Мис Евърдийн! — проговори фермерът.

Тя трепна, обърна се и прошепна:

— Добро утро.

Неговият глас беше много по-различен от това, което бе очаквала за начало. Тих, неестествено спокоен, същевременно в него звучеше дълбок смисъл, а думите почти не съответстваха на интонацията му. Понякога мълчанието притежава удивителна сила — то като че ли се превръща в напусналата своята обвивка безплътна душа на чувството и тогава е много по-внушително от словото. Случва се също, когато някой говори малко, да изразява много. Болдуд само произнесе името й, но с това каза всичко.

Както човек внезапно осъзнава, че шумът, който е помислил за потракване на колела, в същност е тътенът от далечен гръм, така Батшеба проумя това, за което само се досещаше.

— Аз изпитвам твърде силно чувство… за да мога да мисля — започна той с благородна простота. — Дойдох тук да ви говоря направо. Мис Евърдийн, откакто ви видях, животът ми съвсем се промени… и дойдох да ви предложа да се ожените за мен.

Батшеба се опита да запази съвършено невъзмутимо изражение. Тя само стисна устните си, които бяха полуотворени.

— Сега съм на четирийсет и една години — продължи той. — Може би ме смятат за заклет ерген. Аз наистина бях такъв. Като млад никога не съм кроил планове за женитба, а и по-късно не съм се замислял по този въпрос. Но ние всички се променяме и откакто ви видях, с мен се случи същото. От известно време чувствам все по-силно, че не живея добре. Над всичко друго желая да ми станете жена.