Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Домът му беше навътре от пътя, конюшните — а за една ферма те са същото, което е огнището за дома — бяха разположени зад къщата и скрити сред лаврови храсти. През открехнатата синя врата се виждаха трупите и опашките на половин дузина охранени и буйни коне, застанали пред яслите. Гледано отвън, това представляваше редица от тъмнокафяви и пъстри закръглени форми, същински сводове в мавърски стил, в средата с отвесен откос — опашките. Малко по-навътре от тези овалности, но скрити за погледа отвън, муцуните на животните с шумно движещи се челюсти дъвчеха солидни количества овес и сено, необходими за поддържането на гореспоменатите закръглености и подвижност в съответната форма. В самото дъно на конюшнята, в отворен бокс, се мяташе като сянка едно жребче, а равномерният шум на дъвчещи челюсти от време на време бе прекъсван от съскането и проскърцването на някое въже или от почукването на копита.

В конюшнята сред животните се разхождаше самият фермер Болдуд. Това място беше негово отшелие — ктиторска дарохранителница и монашеска обител в едно. След като се погрижваше за нахранването на четириногите си питомци, понякога заклелият се в безбрачие оставаше тук до късно и крачеше замислен, додето лунната светлина заструеше през паяжините на прашния прозорец или всичко наоколо потънеше в тъма.

Сега, в конюшнята, здравата му широкоплещеста фигура се открояваше още по-внушителна, отколкото сред тълпата на борсата. Замислено крачейки напред-назад, той стъпваше уверено с цяло ходило, а красивото му лице с бронзов загар беше леко отпуснато надолу, при което рязката гънка на плътно стиснатите устни и изпъкналата кръгла брадичка едва се забелязваха. На високото му гладко чело тук-там личаха тънки бръчици.

Животът на Болдуд течеше най-обикновено, но той самият съвсем не беше обикновен човек. Свойственото за характера и държането му невъзмутимо спокойствие поразяваше всички и в него се забелязваше нещо, много напомнящо вцепенението на една опустошена душа, но най-вероятно това беше съвършеното равновесие на скритите в Болдуд огромни противоречиви сили — положителни и отрицателни, — обикновено уравновесени до покой. Но при най-незначителното нарушение на този покой Болдуд за миг изпадаше в крайност. Ако се поддадеше на някое чувство, то го завладяваше изцяло. Чувството или властваше над него, или изобщо не се проявяваше. То се намираше или в пълен застой, или кипеше — чужди му бяха постепенните преходи. Чувството или го нараняваше жестоко, или въобще не го засягаше.

В характера му не се забелязваха някакви особени склонности към добро или зло. Строго последователен и справедлив в действията си, непридирчив към дреболиите, той се отнасяше към всичко с неизменна сериозност. Не виждаше нищо абсурдно в тъй честите прояви на човешко безразсъдство и ако веселяците и присмехулниците не го смятаха за приятен компаньон, улегналите, мъдри люде, поучени в житейските превратности и скърби, се радваха на обществото му. Всичко, с което се сблъскваше в живота, приемаше сериозно и макар да нямаше вкус към комичното, при всеки случай, когато ставаше свидетел на тъга или трагедия, той начаса се отзоваваше.

Батшеба не предполагаше, че загадъчната мълчалива личност, върху която най-небрежно бе хвърлила едничко семенце, бе тъй благодатната почва на тропическия зной. Ако знаеше какво преживява сега Болдуд, тя сигурно щеше да се почувства ужасно виновна и това завинаги щеше да остави тъмно петно върху съвестта й. Но ако съзнаваше с каква власт над този човек разполага, ако разбереше, че единствено от нея зависи да насочи съдбата му към добро или зло, тя би се ужасила от тази отговорност. Сега, за свое щастие, тя нямаше и понятие какво представлява Болдуд. (Уви, неведението й нямаше да продължава дълго.) Ако трябва да бъдем откровени, никой не очакваше това, което щеше да се случи; защото ако по стари, едва забележими следи от яростни води можеше да се гадае за дивото му чувство, никой и никога не бе го виждал в приливи на страст, способни да оставят такъв нанос.

Фермерът Болдуд се приближи до вратата на конюшнята и погледна навън, към широкото равно поле. Зад първия заграден участък се виждаше друг плет, а нататък се простираше ливада от имота на Батшеба.

Бе ранна пролет — време за първата паша на овцете, преди тревата да израсне достатъчно високо за косене. След източния вятър, който бе духал няколко седмици, нахлу южнякът и ето че пролетта настъпи неочаквано, почти без начало. В такива дни всекиму се струва, че дриадите се пробуждат. Растителният свят се оживява, набъбва, налива се със сокове, а в пълната тишина на безлюдните градини и пустеещите диви горички, където всичко изглежда залиняло и безпомощно след дългото господство на студа, изведнъж започват някакви движения, напъни, тласъци и задружни усилия, пред които мощта на скрипците и крановете в шумния град ни се струват пигмейско усилие.